Вирджиния Хенли - Кристалната пещера

— Не бива да излизаш! Татко си идва…

Лицето на Джони пребледня, а очите му се разшириха ужасено. Емералд дори си помисли, че ще се метне на понито и ще изчезне. Ала след миг осъзна, че не би се осмелил да стори подобно нещо. Новината по-скоро го бе заковала на място.

— Какво трябва да направя? — отпаднал попита той.

— Разполагаме с един час. Преоблечи се и си сложи най-хубавата перука. Аз ще ти помогна с вратовръзката. И най-вече, Джони, опитай се да не издаваш страха си пред него.

— Лесно ти е да го кажеш, Емералд. Когато се върнем в Лондон, мама ще те изпрати в училището за млади девици Сейнт Олбън, но аз ще отида във флотската дивизия към адмиралтейството. Това ще означава, че той ще ми нарежда денем и нощем какво да правя. Какъв кучешки живот ще бъде!

— Наистина съжалявам, Джони. Ако можех, бих си сменила мястото с теб. — Не за пръв път Емералд си мислеше, че тя би трябвало да се роди момче, а Джони момиче. — Мама ще го усмири, винаги успява. Хайде ела, трябва да побързаме!

След по-малко от час Уилям Монтагю се изправи пред семейството си. Всички бяха в най-официалните си дрехи. Твърдият му поглед се плъзна по децата, после се спря върху красивата му млада съпруга. Тогава тя припряно пристъпи напред, за да го посрещне.

Направи дълбок поклон, давайки му възможност да огледа добре прекрасните й пищни гърди, повдигнати от корсета. Белите кадифени полукълба надничаха от дълбоко изрязаното деколте на кремавата брокатена рокля.

— Добре дошли, милорд! Вече се бяхме затъжили за вас — със сладка усмивка излъга тя.

Забеляза, че е напудрила кехлибарените си къдрици и ги е вдигнала високо на главата си с панделки и дантела. Представи си как ги разпусна и те се стелят по голите й гърди. Хвана ръката й и й помогна да се изправи. Много скоро щеше да я види отново на колене.

Очите му се присвиха, когато се насочиха към далечния край на стаята. Там децата му бяха застинали като мраморни статуи. Дъщеря му си бе сложила дантелено боне и бяла колосана къса рокля, под която се виждаха дантелени гащички и малки ботушки от ярешка кожа.

— Беше ли добро момиче? — грубо попита той.

— Да татко — отвърна Емералд ясно и твърдо.

Предизвикателно вдигнатата й брадичка категорично показваше, че в никакъв случай нямаше да издаде страха си. Монтагю изгуби интерес към нея и отмести поглед към сина си.

— А ти добре ли се държа? — попита го още по-грубо.

— Д-да, сър — прошепна Джони.

— Тъкмо от това се опасявах, безгръбначен страхливец! На шестнадесет години би трябвало да развратничиш от единия край на Ангълси до другия.

Лицето на Джони стана пурпурночервено и баща му презрително се засмя.

— Почакай само да отидеш във флотата; много скоро ще те просветим.

Съблазнителният глас на Амбър отвлече вниманието на Уилям от децата му.

— Надявам се, че ще останете за през нощта, милорд.

„О, да — помисли си Монтагю — ще ми е нужна цяла нощ, за да изиграя игричката си за Ирландия.“ Измъкна един плик от вътрешния джоб на сакото си и го вдигна високо.

— Реших да дойда от Ливърпул, за да ви донеса тази покана за тържеството, което организира семейство О’Тул.

— Тържество? — Гласът на Амбър пресекна от вълнение.

— Шеймъс О’Тул всяка година празнува рождените дни на синовете си. Сега реших да заведа цялото си семейство, за да се похваля с него.

Амбър усети как в гърдите й покълва надежда. През осемнадесетте години на брака им Уилям никога не й бе позволил да се върне у дома в Ирландия. Младата жена знаеше, че не бива да храни големи илюзии, защото разочарованието след това е още по-мъчително. А то неминуемо щеше да последва. Ала въпреки гласа на разума, въображението й се развихри и тя си представи как си отива у дома и как посещава всички членове на семейство Фицджералд. А и Джоузеф щеше да бъде там! Затвори за миг очи, за да овладее копнежа си.

Уилям се усмихна, когато видя унесеното й изражение.

— Хайде да се качим горе и да обсъдим пътуването. Празненството ще бъде следващата неделя. Смятам да отплаваме на „Дифенс“.

Амбър дари съпруга си с ослепителна усмивка и покорно сложи ръка върху неговата. Цената, която щеше да й поиска заради Ирландия, сигурно щеше да бъде много висока, но тя бе готова да я плати.

Сърцето на Емералд препускаше лудешки. Не можеше да повярва на ушите си. Мисълта, че отново ще види Шон О’Тул, бе достатъчно зашеметяваща. Но да отплава за Ирландия, за да присъства на празненството за рождения му ден, бе все едно дълго лелеяна мечта неочаквано да се сбъдне!