О. Хенри - От мястото на кочияша

Когато зареденият с овес бърз кон уталожи първоначалния си устрем, Джери вдигна капака и в израз на любезна отзивчивост викна през пролуката с гласа на пресекващ рупор:

— Накъде караме?

— Където и да е, моля — достигна го отговорът, напевен и доволен.

Сигур иска да се повози за удоволствие, помисли си Джери. След което предложи маршрут.

— Да ви повозя из парка, мадам. Хем ще ви е приятно, хем е много красиво.

— Както желаете — отвърна пътничката мило.

Файтонът се насочи към Пето Авеню и се понесе нагоре по великолепната улица. Джери подскачаше и се полюшваше на мястото си. Могъщите течности на Макгари отново се раздвижиха и тласнаха към главата му нов поток от алкохолни изпарения. Той запя една стара песен от Килиснук и размаха камшика си като диригентска палка.

Вътре пътничката седеше изправена върху възглавничките, като се оглеждаше наляво и надясно към светлините и къщите. Дори в сумрака на файтона очите й грееха като звезди на здрач.

Докато стигнат до Петдесет и девета улица, главата на Джери вече се полюшваше, а юздите висяха отпуснати. Но конят му сам мина през входа на парка и започна старата добре позната вечерна разходка. Тогава пътничката, обзета от възторг, се облегна назад и пое дълбоко чистите наситени аромати на трева, листа и цветове. Умното животно, което добре познаваше маршрута си, премина на спокоен ход, като се придържаше към дясната страна на пътя. Навикът също оказа успешна съпротива на алкохолното вцепенение, което все повече обладаваше Джери. Той вдигна люка на своя понесен от бурята плавателен съд и изрече въпроса, който кочияшите неизменно задават в парка:

— Исскате ли да спррем при Каззиното, мадам? Да п-пийнете нещо разхладително и… да послушате ммуузика? Ффсички тъй пра’ят.

— Да, би било хубаво, струва ми се — отвърна пътничката.

И те се гмурнаха във входа на Казиното. Вратите на файтона се отвориха. Пътничката стъпи направо на пода и тутакси почувства как я обгръща воал от разкошна музика. Заслепи я панорамата от светлини и цветове. Някой мушна в ръката й малко квадратно картонче, на което бе написана цифрата 34. Тя се озърна и видя своята карета на двайсетина ярда как заема мястото си между множеството чакащи екипажи, файтони и автомобили. В следващия миг един мъж, целият сякаш колосан нагръдник, затанцува пред нея и само миг по-късно тя бе настанена на малка масичка до един парапет, обгърнат от пълзяща нагоре жасминова лоза.

Изкушенията за купуване изглеждаха безкрайни. Младата жена се посъветва с няколкото дребни монети в чантичката си и получи от тях разрешение да си поръча чаша бира. Тя седеше, вдишваше и поглъщаше новоцветният, непознат живот на приказно място в омагьосана гора.

На петдесетината маси стояха принцове и кралици, облечени в цялата коприна и скъпоценни камъни на света. От време на време някой от тях хвърляше изпълнен с любопитство поглед към пътничката на Джери. И какво да видят — най-обикновена фигура, облечена в розова коприна от вида, който за благовидност носеше наименованието „фулар“, както и съвсем обикновено лице, излъчващо такава любов към живота, че предизвикваше искрена завист У кралиците.

Два пъти се завъртяха големите стрелки на часовниците. Кралските особи напуснаха своите места на открито и си тръгнаха, отнесени с бръмчене и тропот от величествените си возила. Музиката бе прибрана в дървени кутии и калъфи от кожа или сукно. Сервитьорите умишлено почнаха да събират покривките от масите около семплата фигура, останала да седи почти сама.

Тогава пътничката на Джери се изправи и непринудено подаде своето номерче:

— Пада ли се нещо на този билет? — попита тя.

Един от сервитьорите й обясни, че това е номера й за файтона и че трябва да го даде на човека при портала. Същият този човек го взе и извика съответния номер. Бяха останали само три файтона. Кочияшът на единия отиде и побутна Джери, който хъркаше в купето си. Той изруга здраво, изкатери се на капитанския мостик и насочи своя кораб към кея. Неговата пътничка се качи и файтонът се понесе из хладните укрепления на парка по най-кратките алеи към дома.

При портите проблясък на разум под формата на внезапно подозрение прониза замъгленото съзнание на Джери. Хрумнаха му едно-две неща. Той спря коня си, вдигна капака и пусна като оловен отвее звучния си глас през пролуката.

— Искам да видя четири долара, преди да продължим пътуването. Имате ли сумата?

— Четири долара? — засмя се тихо пътничката. — О, Боже, не. Имам само няколко цента и едно-две десетачета.