О. Хенри - Превъплъщенията на Джими Валънтайн

Една година след идването на господин Ралф Спенсър в Елмор равносметката беше следната: обществото го уважаваше, магазинът му преуспяваше, а той самият вече беше сгоден за Анъбел и след две седмици трябваше да се оженят. Тежкият господин Адъмз, типичен провинциален банкер, беше дал благословията си. Анъбел се гордееше с годеника си не по-малко, отколкото го обичаше. А у господин Адъмз и у омъжената сестра на Анъбел той се чувствуваше като у дома си — все едно, че вече беше член на семейството.

Един ден Джими се затвори в стаята и написа следното писмо, което носле изпрати на сигурен адрес — до един свой стар приятел в Сент Луис:

„Скъпи друже,

Идущата сряда ела в девет часа вечерта у Съливън в Литъл Рок. Искам да те помоля да ми уредиш някои работи. Освен това искам да ти подаря моите инструменти. Знам, че ще им се зарадваш — с такива не можеш да се снабдиш и за хиляда долара. Знаеш ли, Били, аз оставих занаята още преди година. Отворих много хубав магазин. Вадя си честно и почтено хляба и след две седмици ще се оженя за най-хубавото момиче на света. Само така трябва да се живее, Били — почтено. Сега и милион да ми дават, не бих посегнал дори на един чужд долар. След сватбата ще продам магазина и ще замина на Запад — там по няма опасност да ми потърсят сметка за минали работи. Уверявам те, Били, тя е ангел. И така вярна в мен, че за нищо на света не бих извършил вече нещо нередно. Гледай на всяка цена да дойдеш у Съли, трябва да те видя. Ще ти донеса и инструментите си.

Твой стар приятел:

В понеделник вечерта, след като Джими беше написал това писмо, Бен Прайс тихомълком пристигна с файтон в Елмор. Без да бърза, той пообиколи града и събра необходимите му сведения. През стъклото из аптеката срещу магазина за обувки огледа от глава до пети Ралф Д. Спенсър.

— Ще се жениш за банкерска дъщеря, така ли, Джими? — каза си той полугласно. — Добре, ще видим.

На другата сутрин Джими закуси у бъдещия си тъст. Този ден той се готвеше да отиде в Литъл Рок, за да си поръча венчален костюм и да купи подарък на Анъбел. Откакто живееше тук, за първи път щеше да излезе от града. Смяташе, че това не крие опасности, защото отдавна — повече от година — бе зарязал „занаята“.

След закуската всички заедно, семейно, тръгнаха към центъра на града — господин Адъмз, Анъбел, Джими и омъжената сестра на Анъбел с двете си момиченца, едното на пет, другото на девет години. Те минаха покрай хотела, в който все още живееше Джими, и той се качи до стаята си и се върна с куфара. После продължиха към банката. Там Долф Гибсън чакаше с файтона Джими, за да го закара до гарата.

В банката всички минаха зад високите перила от резбован дъб — включително и Джими, защото бъдещият зет на господин Адъмз беше добре дошъл навсякъде. Чиновниците останаха поласкани от поздрава на хубавия, приятен млад човек, който се готвеше да се ожени за госпожица Анъбел. Джими остави куфара си на пода. Анъбел, чието сърце преливаше от щастие и младежка жизненост, нахлупи шапката на Джими и грабна куфара.

— Бива ли ме за търговски пътник? — каза тя. — Господи, Ралф, колко е тежък! Сякаш е пълен с кюлчета злато.

— Натъпкал съм го с никелови обувалки, които смятам да върна — обясни спокойно Джими. — Реших да ги занеса сам, за да икономисам пощенските разходи. Страшно пестелив започвам да ставам.

В елморската банка току-що бяха направили ново хранилище. Господин Адъмз се гордееше много с него и държеше да го покаже на всеки. Хранилището не беше голямо, но имаше нова врата — последен патент. Тя се затваряше с три тежки стоманени резета, които се заключваха едновременно само с едно обръщане на дръжката, а се отключваха с часовников механизъм. Със самодоволна усмивка господин Адъмз обясни действието на механизма на господин Спенсър, който го изслуша учтиво, но очевидно не разбираше много от тези неща. Двете момиченца, Мей и Агата, бяха във възторг от лъскавия метал и тези забавни машинки и ръчки.

Докато всички те се занимаваха с хранилището, в банката влезе небрежно Бен Прайс, облакъти се на перилото и взе да попоглежда навътре. На въпроса на касиера той отговори, че нищо не иска; просто чакал един познат.

Изведнъж някоя от жените изпищя и настъпи суматоха. Без да я забележат възрастните, деветгодишната Мей беше затворила на шега Агата в хранилището. После бе обърнала дръжката на комбинираната ключалка — нали преди малко бе видяла дядо си да прави същото.

Старият банкер се хвърли към дръжката и взе да я дърпа.