О. Хенри - Прасешка етика

— Честолюбието е похвална черта — казвам аз — и тук, в затънтеното Маунт Нево свинекрадството може да бъде почтена професия; но по широкия свят, извън тесните граници на тази местност, господин Тейтъм, то ще изглежда провинциално вулгарно. Обаче то говори за твоя талант. И тъй, вземам те за съдружник. Аз разполагам с капитал от хиляда долара и като използваме твоята проста селска находчивост, можем да се надяваме да спечелим на паричния пазар няколко привилегировани акции от „Прощавай завинаги“.

Така аз ангажирах Руфи и двамата напуснахме Маунт Нево и се спуснахме в долината. През целия път го тренирах за ролята, която трябваше да изиграе в замислената от мен шашмалогия. Преди това се бях шлял два месеца по флоридското крайбрежие и се чувствах великолепно, а в главата ми се тълпяха толкова много кроежи и планове, че нямаше къде да се разминат.

Реших да се превърна в смерч и да прокарам бразда, широка девет мили, през фермерския район на Средния Запад, накъдето сей запътихме. Но като стигнахме до Лексингтън, сварихме там цирка на братя Бинкли; затова в града се беше събрала селянията от целия окръг и съсипваше белгийските павета със самоделните си дървени калеври. Да ти кажа, аз не пропускам цирк, ако не преслушам някой и друг джоб и не изкяра нещичко. Ето защо платихме си за две стаи плюс храната в една къща близо до цирка, чиято стопанка на име мадам Пиви беше вдовица. После заведох Руфи в един дрехарски магазин и го натъкмихкато същински джентълмен. Както очаквах, той стана много актуален, когато му сложихме новите конфекционни одежди. Аз и собственикът Мисфитски го натъпкахме в светлосин костюм, кариран в нилскозелено, жилетка с цвета на дъбена кожа, червена вратовръзка и най-жълтите обувки в града.

Руфи носеше костюм за първи път в живота си; досега беше носил памучна шарена риза и панталони от домашен плат, характерни за неговия край. Той вече се гордееше с новия си костюм — като людоед с нова халка на носа.

Същата вечер слязох до цирка, решил да спретна една игрица. Руфи трябваше да служи за примамка. Дадох му пачка фалшиви мангизи, които да залага, а за себе си запазих такава пачка в специален джоб, за да му изплащам печалбите. Не че му нямах доверие, просто не мога да боравя с топчето тъй, че да губи, когато се залагат истински пари. При такова положение пръстите ми стачкуват.

Поставих масичката си и започнах да показвам колко лесно се познава под коя чашка е граховото зърно. Неграмотните загубеняци се стълпиха в полукръг и взеха да се побутват един друг с лакти и да се подшишкват да залагат. Тук се очакваше изпълнението на Руфи — той трябваше да заложи някоя и друга дребна монета, за да примами останалите. Обаче… тук Руфи, там Руфи — никакъв го няма. Един-два пъти го мернах: зяпа афишите, а устата му пълна с бонбони. Но така и не се появи.

Тук-таме някои от навалицата клъвнаха. Обаче да играеш тази игра без помощник е все едно да ловиш риба без стръв. Приключих играта само с четиридесет и два долара печалба, а разчитах да смъкна от тия селяндури поне двеста. Прибрах се към единайсет и си легнах. Казах си, че циркът се е оказал прекалено привлекателен за Руфи, че музиката и други съблазни така са го ошашавили, та е забравил всичко останало. Но реших сутринта да му прочета една нотация за принципите в нашата работа.

Едва Морфей ме тушира на коравия креват и чувам неприлични диви писъци, сякаш пеленаче пищи от колики. Скачам, отварям вратата и викам вдовицата, а когато тя подава глава, й казвам:

— Мадам Пиви, бъдете така любезна да запушите устата на отрочето си, за да могат порядъчните хора да спят спокойно.

— Сър — отговаря тя, — аз нямам отроче. Квичи прасето, което вашият приятел господин Тейтъм вкара в стаята си преди два часа. И ако му се падате чичо, братовчед или брат, то ще ви бъда крайно благодарна, ако лично вие, уважаеми сър, запушите устата му.

Намъкнах нещо, с което да мога да се появя пред хора, и влязох в стаята на Руфи. Той вече беше станал и запалил лампата и наливаше в тенджерка на пода мляко за мръснобялото, още младо квичащо прасе.

— Какво значи това, Руфи? — питам го аз. — Ти манкираш в своите задължения и ми провали цялата игра. И откъде се взе това прасе? Май се връщаш към старите си навици?

— Не се сърди, Джеф — казва той. — Знаеш, че отдавна имам слабост да крада прасета. Станало ми е просто навик. А тази вечер ми се представи такава чудесна възможност, че не можах да устоя.

— Е и какво! — казвам аз. — Може би ти наистина страдаш от клептопрасия. И не е изключено, когато излезем от свиневъдния пояс, душата ти да се обърне към по-висши и по доходни закононарушения. Просто не разбирам какво е това желание да петниш душата си с такива слабоумни, пакостни и пискливи животни.