Елиз Тайтъл - Адам и Ева

— Тя каза, че ще остане, докато приключат преговорите.

— Заяви, че… Оттук нататък можеш да се справиш сам.

— Какво друго? — попита настойчиво Адам.

— Всъщност нищо особено. Беше… разстроена.

— Разстроена?

— Разбира се, че беше разстроена. Тя е влюбена в теб, идиот такъв!

— Тогава защо избяга от мен?

Пит понечи да каже нещо, но се отказа. След това промърмори:

— Ще имате прекрасни спомени. — И в същия момент изпита страх, че Адам ще се нахвърли върху него.

Но вместо да го удари, брат му се обърна кръгом и излезе с трясък от кабинета. Озова се лице в лице с Грант Симънс, който стоеше пред машината за газирана вода в приемната и си наливаше в хартиена чаша. По изражението му разбра, че младежът е чул по-голямата част от разговора му с Пит.

Адам спря за момент, изгледа го мрачно и тръгна право към изхода.

Грант вдигна очи към тавана.

— Жени — каза философски той. — Винаги те улучват в онази част на тялото, която никога не можеш да поддържаш във форма — сърцето.

След седмица Пит и баба му водеха сериозен разговор. Беше около осем часа вечерта и Пит току-що се бе върнал от петдневно служебно пътуване.

— Срещна ли се с нея? — попита неспокойно Джесика.

— Не. Оставих й поне десет бележки, тъй като не пожела да отговори на нито едно от телефонните ми обаждания. — Пит бе тъжен, но сдържан. — Не бива да си играем с чувствата на хората, бабо.

— Но ние бяхме толкова близки с нея. Те се обичат толкова много. Сигурна съм, че тази история ще завърши щастливо. — Въпреки всичко, което се бе случило, Джесика Форчън продължаваше да вярва, че накрая любовта ще възтържествува.

Но Питър не летеше из облаците.

— Тя вече завърши — каза той категорично. — И не бива да забравяме обещанието си, че ще направим всичко възможно Адам да не узнае… истината.

Джесика измести малко темата.

— Знаеш ли, през последните три дни Адам ходи на работа в компанията.

Питър не можа да сдържи усмивката ся.

— Да. Поддържах връзка с Денвър, докато ме нямаше.

— Това е… — Джесика се опита да намери най-подходящата дума и успя — … голям успех, нали?

— Трябва да призная, че е… голяма изненада. — Пит поклати глава. — За човек, когото винаги съм смятал за лесно, и понякога дори досадно, предвидим, напоследък Адам е направо неузнаваем.

— Смятал си, че ще се върне към предишния си начин на живот?

— Добре де, наистина в Адам настъпиха някои положителни промени — призна Пит. — Може дори да са трайни. Но продължавам да мисля, че не биваше да се намесваме…

— Любовта го промени — заяви тържествено Джесика и погледна внука си. — Това ти е лошото, Пит, че си прекален песимист.

Питър прие спокойно критиката, наведе се и целуна баба си.

— А ти, бабче, си последният непоправим оптимист.

Очите й заблестяха. Тя с небрежен жест взе книгата, която бе оставила до креслото си.

— Не съм последната, Пит — рече и отвори книгата на страницата, отбелязана с копринена панделка.

Питър стана, но преди да тръгне, погледна към книгата, която четеше баба му. Беше Библията — историята за Адам и Ева.

— Да пукна, ако това не е изчезналият в последно време Адам Форчън — прошепна Айона на Саманта Макфий, когато Адам влезе в „Удси“, един от най-новите и най-елегантни ресторанти в града.

Саманта видя, че Адам идва към тяхната маса и преди да се е приближил толкова, че да може да ги чуе, рече:

— Изглежда ужасно. Искам да кажа ужасно за Адам. Което за повечето мъже би било върховна форма.

Айона се усмихна и оживено го поздрави:

— Каква приятна изненада. Изглеждаш чудесно, Адам. Нали, Сам?

— Наистина — съгласи се Саманта и намигна заговорнически на приятелката си. — Седни при нас, скъпи. Дойдохме преди малко и точно се чудехме какво да си поръчаме.

Но Адам остана прав. Изглеждаше леко разсеян.

— Тя си отиде — промърмори.

— Да, чухме — каза Айона със съчувствие. — Изчезнала в мрака на нощта.

— Никаква вест ли нямаш от нея? — попита Саманта.

— Никаква. Сам направих някои проучвания, но не стигнах доникъде — каза той и най-после седна, но отказа да разгледа менюто. Не беше гладен. От няколко дни беше загубил апетит. Или по-точно — от седем дни. Точно преди седмица Лора бе изчезнала безследно.

— Може би трябва да я забравиш — подхвърли Айона.

— Не мога — призна той. — Трябва да я намеря. Поне трябва да разбера къде е… Коя е.

— Какво стана с частния детектив? Дел Монте? — попита Саманта.