Елиз Тайтъл - Адам и Ева

— Извън града е. Работи по някакъв случай. Би трябвало да се върне в четвъртък. Но неговата секретарка ми каза, че не е сигурно. За всеки случай си уговорих среща с него за четвъртък сутринта. Но както ми е тръгнало напоследък…

— Дел Монте е много добър — увери го Саманта и го потупа по ръката. — Сигурна съм, че ще издири Лора.

Адам премести поглед от Саманта към Айона.

— Лора не ви е казвала нищо… нали?

И двете поклатиха глави.

— Беше очарователна и изключително красива жена — каза Айона, — но винаги много сдържана.

— Е, като се има предвид амнезията — отбеляза Саманта, — едва ли е била в състояние да каже кой знае колко за себе си, нали?

— Да — каза тихо Адам. — Това е най-ужасното. Няма нищо, за което да се захвана.

— Може би е казала нещо на баба ти или на някой от братята ти — предположи Айона.

— И четиримата твърдят, че не знаят абсолютно нищо — намръщи се Адам. — Дори започвам да мисля, че… е някакъв заговор.

— Продължавай да ги притискаш — посъветва го Саманта. — Ако знаят нещо, рано или късно, поне един от тях ще се издаде — добави тя с лукава усмивка.

Адам излезе от ресторанта, без да докосне ястието, което го бяха придумали да си поръча. Качи се в колата си и се прибра право вкъщи, с намерението да се вслуша в съвета на Саманта.

Беше решил, че след пълния си неуспех с непреклонния Пит, трябва да опита с баба си. Ако Пит знаеше нещо, единственият човек, с когото би го споделил, бе Джесика. За съжаление, когато Адам се прибра, тя не беше сама.

— Адам — посрещна го сърдечно Нолан Филдинг и стана от креслото. — Радвам се да те видя.

Адам стисна ръката на адвоката и на лицето му се появи бледо подобие на усмивка.

— Как сте, господин Филдинг?

— Благодаря, добре. А ти?

Преди Адам да отвори уста, Джесика отговори вместо него.

— Чувства се ужасно.

— А, очарователната красавица с амнезията — промърмори съчувствено Филдинг. — От Джесика научих, че заминала.

Адам погледна с раздразнение баба си. Не беше особено доволен, че злополучната му любов се обсъжда така открито. Но все пак може баба му да е казала нещо на адвоката, което да го насочи.

— Какво още ви каза баба ми за Лора? — запита той и се настани близо до Филдинг.

Нолан хвърли бърз поглед на Джесика, но не толкова бърз, че да остане незабелязан. Значи наистина знае нещо, помисли Адам.

— Баба ти не е от хората, които клюкарстват по адреса на другите — каза благоразумно адвокатът.

Адам се облегна назад и изпъна безгрижно крака.

— Дори с един от най-близките си приятели? Е, господин Филдинг, знаете се с баба ми от толкова години. Сигурен съм, че доста сте клюкарствали през това време.

Нолан прочисти гърлото си.

— Аз със сигурност не бих използвал думата „клюкарка“.

Джесика се усмихна самодоволно и впери поглед във внука си.

— Всъщност, Адам, ние наистина клюкарствахме за теб и Лора. Точно преди да дойдеш казах на Нолан, че този тъжен край можеше да бъде избегнат, ако ти се беше оженил за нея.

— Да се ож-женя ли? — На Адам му бе трудно дори да произнесе думата. Той стрелна с поглед Филдинг. — Предполагам, си се съгласил с нея. Разбира се, първият ще бъде отстранен и ще останат само трима, а накрая торбата с жълтиците ще е твоя. Сигурен съм, че с удоволствие би танцувал на сватбата ми.

— Това, че си нещастен, не ти дава право да се държиш грубо, Адам — каза рязко Джесика. — Баща ти е измислил завещанието, а не Нолан.

— Нито за миг не съм допускал, че дори един от вас ще се ожени, да не говорим и за четиримата — добави Нолан.

Адам се извини. Знаеше, че баба му е права. Не биваше да си изкарва мъката върху другите. Но идеята за женитба…

Той впери празен поглед в тавана.

— А за кого точно щях да се оженя? За Лора Ашли? Джейн До? — започна да мисли той на глас, но щом забеляза усмивката на баба си, побърза да добави: — Говоря съвсем хипотетично.

— В такъв случай, съвсем хипотетично — отвърна весело Джесика, — щеше да се ожениш, може би, за единственото момиче, което изобщо не се интересуваше от милионите ти.

— Значи мислиш, че тя щеше да се омъжи за мен, ако аз — говоря хипотетично — й бях направил предложение?

Джесика погледна внука си право в очите.

— Ако й беше направил предложение, тя щеше да приеме. И ти го знаеш, Адам. Точно там е бедата.

До четвъртък желанието на Адам да открие Лора, се бе превърнало в мания. Освен осемте часа, които прекарваше всеки ден в кабинета си, той посвещаваше останалата част от времето си в търсене на улики за истинското й име и адрес.