Елиз Тайтъл - Адам и Ева

Странно, но работата в компанията бе единственото нещо, което задържаше вниманието му. Когато се намираше в кабинета си, чувстваше присъствието на Лора, което по някакъв странен начин го успокояваше. Докато работеше, той често си спомняше как Лора се възхищаваше на таланта и способностите му, на по-сериозната страна на характера му, за чието съществуване, честно казано, сам не бе подозирал. Лора наистина бе променила живота му.

Може би баба му беше права. Може би трябваше да се ожени за нея. По дяволите тонтината! Той бе убеден, че баба му е права: Лора щеше да каже „да“. Богатството му бе последното нещо, което й правеше впечатление. Той започваше да мисли, че и на него няма да му липсват кой знае колко милионите. В едно бе сигурен — въпреки че бе забравил много жени в живота си, Лора никога нямаше да избледнее в паметта му.

Пристигна в кантората на Виктор Дел Монте с двайсет минути по-рано и закрачи нервно из чакалнята на частния детектив. Хубавата червенокоса секретарка на Дел Монте изглеждаше невъзмутима. Вероятно беше свикнала да гледа изнервени и отчаяни клиенти.

Двайсетте минути се сториха на Адам двайсет часа, но най-после го поканиха да влезе.

Въздухът в кабинета бе застоял и миришеше на мухъл. Секретарката явно не си беше направила труда да проветри, докато шефът й бе отсъствал.

Колкото до самия шеф, видът му доста изненада Адам, който си представяше подобие на Хъмфри Богарт от черно-бял филм като „Малтийския сокол“ — детектив, на който да му личи, че е видял и преживял много.

Виктор Дел Монте приличаше повече на гимназиален учител, отколкото на суров и смел частен детектив. Сух, слаб, оплешивяващ, с весела усмивка, той носеше очила с рогови рамки и сив костюм, който имаше нужда от почистване. Облеклото му се допълваше от яркочервена вратовръзка с игла и бяла памучна риза.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Форчън. Разбира се, името ми е познато, но трябва да призная, че не посещавам често универсалния ви магазин. Нямам много време за пазар.

Адам не беше изненадан.

— Дошъл съм при вас във връзка с една изчезнала жена — каза той, пристъпвайки направо към целта на посещението си. Набързо обясни на частния детектив за какво става въпрос. Дел Монте не го прекъсна нито веднъж и Адам не можа да си отговори това предимство ли беше или недостатък.

— Имате ли нейни снимки? — бе първият съвсем логичен въпрос на детектива.

— Не. За съжаление… — Адам се почеса по главата. — Чакайте. Сетих се за нещо по-добро от снимка. Има филм.

— В киното ли се е снимала? — попита детективът.

— Не, не. Не такъв филм. Телевизионен репортаж. По време на стачката във „Форчън“. Сигурен съм, че ще мога да ви го донеса.

— Това е добре — отвърна Дел Монте и си записа нещо в тефтера.

— Май ще бъде като търсене на игла в купа сено — каза с въздишка Адам.

Дел Монте само се усмихна — нито обнадеждаващо, нито обезкуражаващо.

— Господин Форчън, искам да зная нещо. Само да разбера коя е и къде живее ли искате или да опитам да ви уредя и среща?

— Не зная — призна Адам след дълго мълчание. — Зависи.

— Разбирам. Когато разберете коя е, може би…

— Не. Не. Нищо подобно. Изобщо не ме интересува коя е. — Адам се наведе към детектива. — Вижте, господин Дел Монте, не ме интересува дори дали е женена, или има връзка с някого. Всички тези неща нямат значение. Познавам Лора. Може и да не знам коя е, но я познавам добре. Глупости ли говоря?

Дел Монте се усмихна отново. Този път с разбиране.

— Значи въпросът е дали тя ще поиска да се срещне с вас?

Адам се вгледа в детектива и изведнъж почувства, че може да му се довери.

— Да — призна той. — Мисля, че ме изостави, защото бъдещето, което й предлагах, не беше розово. Поне за жена като нея.

— А и за всяка друга — добави тихо Дел Монте.

— Не мога да престана да мисля за нея. Тя е в сънищата ми, в мен самия. Без нея… Животът ми няма смисъл, няма цел.

— Но без нея ще имате много пари — подхвърли детективът.

— Вие знаете за тонтината? — смаяно го погледна Адам.

— При моята професия, човек трябва да знае много неща.

— Саманта Макфий ви го е казала — предположи Адам.

— Държа много на дискретността, господин Форчън. И така, да се върнем към тонтината.

— По дяволите тонтината! Какво са парите? Разбрах, че живея едва когато срещнах Лора — Той се изправи и удари силно по бюрото. — Искам да я откриете! Искам да си я върна! Искам да се оженя за нея!

Около един час след като Адам бе излязъл от кантората на частния детектив, в чакалнята на Дел Монте се появи друг представител на семейство Форчън. Питър Форчън бе тържествено въведен в кабинета от самия шеф.