Елиз Тайтъл - Адам и Ева

— Излиза, че аз съм виновна — въздъхна Лора. Аз също имах скрити подбуди в тази игра.

— Зная какво ще кажеш. — Пит изведнъж се усмихна приятелски.

— Наистина ли?

— Мислиш, че си го направила, за да дадеш урок на Адам — отвърна меко той.

Тя затвори очи, но не успя да спре сълзите си и прошепна:

— Да.

— А сега кой е нечестен? — попита нежно Пит, извади носна кърпичка, седна до нея и внимателно изтри сълзите й.

— Какво искаш да кажеш? — отвърна тя и отвори очи. — Аз наистина исках… да му го върна.

— Ти не си нито коварна, нито отмъстителна — възрази Пит. — Остави това на жени като Саманта Макфий и Айона Пул. Разбира се, ти си била убедена, че това е причината. Може би дори си успяла да си повярваш. Но все пак дълбоко в себе си знаеш, че не е така.

— Не е вярно! — Думите й прозвучаха неубедително не само за Пит, но и за самата нея.

— Баба ми и Тру ми разказаха най-подробно как още първата вечер си се хвърлила в обятията на Адам. Било е любов от пръв поглед.

— Онази вечер беше… вълшебна. Като сън. Пепеляшка на бала.

— Пепеляшка и очарователният принц. Точно като в приказката.

— Приказката свърши, Пит. — В очите й се появи решимост. — Удари дванайсет, каляската е тиква, а аз съм… Аз съм…

— Ти си всичко, което Адам мисли, че си. Топла, любяща, свеж полъх в живота му. Погледни го само. Виж колко много се е променил, откакто ти, като по чудо, се появи в живота му.

— Не беше никакво чудо. Там е проблемът.

— Грешиш. Онова, което направи с Адам, е чудо. Накара го да разбере кое е наистина важно за него. Ти си невероятна жена. И точно затова той те обича. Точно затова е само въпрос на време да разбере, че любовта му към теб е по-важна от някаква налудничава тонтина. Съвсем скоро ще го осъзнае, независимо от вътрешната му съпротива.

— А след това? — изхлипа тя и рязко се изправи.

— След това, разбира се, ще се ожените. И ще заживеете щастливо.

— Не. Вече не мога да се омъжа за него. Дори той да го поиска, в което се съмнявам. Не се е променил толкова много. Все още изпитва голямо удоволствие от привилегията да носи името Форчън и да е баснословно богат. — Тя отмести поглед встрани. — И освен това, грешиш за мен, Пит. Аз… Наистина исках да му го върна. Наистина исках… да му причиня болка. Така както някога той постъпи с мен.

— Добре де, искала си — каза Пит, тъй като не желаеше да води безсмислен спор. — Искала си. Минало време — подчерта той. — Ти сама се изрази така. Освен това, ако все още е вярно, ти щеше да продължиш играта, докато накараш Адам да ти направи предложение и след това щеше да захвърлиш истината в лицето му. Тогава би могла наистина да му причиниш болка. А какво правиш вместо това? Бягаш. Защо? Защото няма да понесеш той да разбере истината, тъй като знаеш колко ще го заболи. Добре де, може наистина да го заболи малко. Но както сама каза, Адам си го заслужава. Сигурно ще се ядоса и няма да е на себе си за известно време, но когато осъзнае…

— Ще ме намрази, Пит. Може ли да изпита нещо друго, освен омраза, щом разбере за измамата? През тези няколко седмици той непрекъснато се възхищаваше от моята… честност, гледаше на мен като на невинно и чисто създание.

— Но ти наистина си невинна и чиста — настоя Пит.

— Не — изплака тя с болка в гласа. — Вече не съм. — Седна отново на канапето и закри с длани лицето си. — Може би, ако той бе… по-различен. Искам да кажа, същият като преди. Да, само ако можеше да бъде такъв… какъвто го помнех. Тогава нямаше да се стигне дотук. Нямаше да си позволя да… се чувствам така. Но… се оказа, че той е всичко, което искам. Проклет да е! Мразя го за това. — От очите й отново рукнаха сълзи.

— Мисля, че в тази ситуация баба ми би казала: „Довери се на сърцето си, а не на ума“. — Пит замълча. — И все пак мисля, че ако му кажеш истината…

— Да му кажа истината?! Не мога. Не мога да го погледна в очите. Не искам никога да узнае, че съм го предала. Така е по-добре. И за двама ни. Поне ще ни останат… хубавите спомени. А с времето дори тези спомени ще избледнеят в съзнанието му. Вероятно доста скоро. — Тази мисъл я разстрои повече, отколкото бе предполагала. — Това е един от талантите на Адам — промърмори тя, като направи неуспешен опит думите й да прозвучат небрежно.

— Не, спомените му няма да избледнеят — натърти Пит. — Не и този път. Той никога няма да те забрави.

— О, Пит, наистина ли мислиш така? — Тя сграбчи ръката му, но преди да получи отговор, рязко извърна глава — Не, по-добре е да си мисля, че ще ме забрави. Не постъпвай така с мен, Пит. — Беше се вкопчила в него като удавница. — Обещай ми, че никой от вас никога няма да каже истината на Адам. Нека си мисли, че тайнствената му любов просто е изчезнала. Сигурно ще реши, че паметта ми се е върнала и съм била принудена да възобновя предишния си живот. Каквото и да си мисли, ще е по-добре от истината. Трябва да ми обещаеш, че той никога няма да научи. Дължиш ми поне това.