Елиз Тайтъл - Адам и Ева

Забелязал решителния й поглед, Пит разбра, че няма смисъл да я разубеждава и въздъхна.

— Права си. Дължа ти поне това. Дължа ти много повече.

Барманът попита Адам дали иска още един коняк. Адам сведе очи към преполовената си чаша и поклати глава.

— Проблеми? — попита барманът.

— Какво? — Адам се взря с празен поглед в пухкавия оплешивяващ мъж зад бара.

— Приличате на човек, загубил най-добрия си приятел. — В гласа му имаше едновременно и любопитство и загриженост. Адам се усмихна кисело. — Казвам се Кен. — Барманът избърса дясната си ръка в престилката и я протегна.

— Адам. — Той пое ръката му. — И май в края на краищата ще изпия още един — добави той и кимна към чашата си.

Докато барманът му наливаше, Адам го наблюдаваше внимателно.

— Вярваш ли в приказки, Кен?

— Зависи от приказката. Едно ще ти кажа: в този живот трябва да вярваш в нещо.

— Ти в какво вярваш? — Адам бе изненадан от любопитството си към отговора на този напълно непознат човек.

— Аз ли? Вярвам в любовта, Адам. Както казваше мама: „Не дрехите правят човека, Кени, а любовта. Любовта…“

— … движи света — довърши Адам с леко циничен тон.

— Точно така. — Кен не обърна внимание на тона на Адам.

— А когато всичко започне да ти се изплъзва? Когато се окаже, че жената, която обичаш, е влюбена в друг? — Цинизмът беше изчезнал и беше останала само тъга.

— Това ли ти се е случило? Момичето ти е тръгнало с друг?

— С брат ми.

— Лоша работа — поклати глава Кен и сви устни.

— Е, не съм… съвсем сигурен — добави Адам. Все още не искаше да повярва. — Тя ми каза… Че ме обича.

— Убедително ли звучеше?

— Много убедително — не можа да сдържи усмивката си Адам.

— Може би трябва да й вярваш. — Кен също се усмихна.

Адам дълго мисли над думите на бармана. След това отмести недокоснатата чаша коняк, плати сметката, остави щедър бакшиш, стисна ръката на Кен — този път с благодарност — и излезе от бара.

Точно когато Адам си тръгваше от бара, брат му и Лора излизаха от хотела и се качваха в колата на Пит. Адам влезе във фоайето с твърдото убеждение, че Пит е дошъл само за да поговорят делово. Сигурно е искал да научи подробностите за днешните преговори.

Адам натисна бутона на асансьора. Щеше да се качи, да обясни на Пит, че Лора би могла да му разкаже всичко утре сутринта, да го изпрати и да прекара фантастична нощ с любимата си.

Е, значи все пак вярваше в приказки.

След десет минути Адам бе отново във фоайето. Изглеждаше озадачен и объркан. Отправи се към служителя на рецепцията, който го изгледа доста притеснено.

— Никой не отговаря в апартамента на брат ми — каза Адам.

— Да, сър.

— Забравил съм ключа, който ми беше дал. Бих искал да вляза, за да се уверя… че всичко е наред.

— Мога да ви дам ключа, но… — Служителят се изкашля. — Мисля, че няма да намерите никой, господин Форчън.

— Никой ли? — вдигна вежди Адам.

— Да, господин Форчън.

— Да не искате да кажете, че са излезли?

— Да, господин Форчън.

— Заедно?

По челото на служителя изби пот. Като тихичко се молеше да не стане скандал, той кимна леко.

— Кога? Кога излязоха?

— Ами… Съвсем скоро, господин Форчън. Преди около… петнайсет минути. А може и по-малко. Може би… ще успеете… да ги настигнете… ако побързате.

— Казаха ли къде отиват?

— Ами… Не. Но може би портиерът…

Адам се обърна кръгом и се насочи към изхода. Портиерът не можа да му каже нищо повече от това, че са излезли заедно и са се качили в кадилака на Пит.

Наближаваше полунощ, когато Адам се върна вкъщи. И щом видя, че колата на Пит е на мястото си в големия гараж, въздъхна с облекчение. Значи Пит и Лора се бяха прибрали у дома здрави и читави. На сутринта щеше да разбере какво ги бе накарало да се върнат от хотела.

Когато стигна до площадката на втория етаж, той спря за миг и се замисли дали да не се качи до апартамента, в който бе отседнала Лора. Само за да й пожелае лека нощ. Но се чувстваше прекалено изтощен и се отказа.

На следващата сутрин в седем и половина Адам беше вече в трапезарията. Стаята бе празна. След малко Лили, прислужницата на Джесика, влезе с поднос пресни кифлички.

— Аз ли съм първи? — попита Адам.

Брат ви, Пит, излезе преди около двайсет минути, а баба ви още не е слязла.

— А Лора?

— Не съм я виждала — сви рамене Лили и излезе.

Адам отпи няколко глътки кафе, взе една кифличка и тръгна към апартамента на Лора, тъй като реши, че се е успала. Почука на вратата. Отговор не последва.