Елиз Тайтъл - Адам и Ева

— Може би наистина трябва да тръгваме за „Форчън“ — чу той собствения си глас. А в същото време си казваше, че е пълен глупак. Беше сигурен, че лесно може да я убеди да се върнат в леглото. И точно това искаше, нали? Той въздъхна. За първи път, откакто се помнеше, му бе трудно да отговори на този въпрос.

Докато Адам се обличаше припряно в спалнята, Лора закопчаваше роклята си в банята и си мислеше каква идиотка е, задето бе предложила да отидат на работа по това време, когато всъщност най-много от всичко на света искаше да се сгуши отново в леглото до Адам и да потъне в прегръдките му.

Джесика наблюдаваше внука си със смесица от съчувствие, веселие и задоволство.

— Ако обичаш, престани да ходиш напред-назад, Адам. Ще изтъркаш килима.

Той погледна надолу.

— Няма килим.

— Слава Богу. За момент си помислих, че си изгубил и зрението си. Това е един от симптомите.

Адам внезапно спря и изгледа подозрително баба си.

— Симптом на какво?

Очите на Джесика заблестяха.

— Съвсем естествено е да се чувстваш така, щом си влюбен. О, спомням си, когато ние с дядо ти…

— Тук не става въпрос за… за любов — прекъсна я той и изведнъж му се стори, че яката на ризата го стяга. Само че горното копче бе разкопчано, което означаваше, че си въобразява. — Измисляш си — добави и я изгледа гневно.

— Мисля, че промяната в теб е много хубава — усмихна се Джесика.

— Каква промяна?

— Ами, станал си нежен, чувствителен и някак по детски привлекателен и невинен — промърмори тя, без да го изпуска от очи. — Не искам да кажа, че не си притежавал тези качества и преди, но любовта ги подчертава.

— Това е… нелепо. Аз съм си такъв какъвто винаги съм бил.

— Да, всички казват така. Трябва да мине известно време, за да усетиш въздействието й. Щом се появи дългоочакваното момиче, не може да не си проличи — добави Джесика.

Адам имаше чувството, че баба му вижда потта, която се стичаше по врата му, въпреки че бе с лице към нея.

— Добре де… Лора ми харесва. Кой ли не я харесва? И тримата ми братя са хлътнали по нея.

— Да, но тя е хлътнала по теб — незабавно отвърна Джесика.

— Да, така е. Но и двамата знаем, че е…

— Трудно? — помогна му Джесика.

— Съвсем… мимолетно — заекна той, не много убеден в думите си. — Просто малко загубих…

— Фокус? Казват, че любовта е сляпа.

— Перспектива. Чувство за перспектива. И престани с този номер — отсече той с раздразнение.

— Какъв номер, скъпи?

— Да довършваш изреченията ми.

— И Лора го прави, нали? Не съм изненадана.

— От какво не си изненадана, бабо? — Тру влетя в трапезарията.

— От нищо — рязко отвърна Адам и хвърли предупредителен поглед към баба си.

— Адам изглежда е намислил нещо и просто казах, че не съм изненадана — усмихна се Джесика.

Тру отиде до масата и взе да рови в голямата кристална купа за плодове.

— Хей, къде са изчезнали всички ябълки?

Баба му погледна загрижено към купата.

— Странно. Вчера имаше няколко. — Тя погледна безгрижно Адам. — Ти ли ги изяде?

— Не — изсъска той и се втурна към вратата, като едва не се блъсна в Пит.

— Хей — извика Пит, — изчакай ме. Можем да отидем заедно на работа.

— Няма да работя — отвърна Адам. — Отново ще се заема с онова, което върша най-добре. Ще лентяйствам.

— Ще лентяйства? — Пит се обърна към Тру и Джесика — Това ли каза?

— Да, Пит — отвърна добродушно Джесика. — Но не това имаше предвид — допълни тя и сиво-сините й очи заблестяха.

— Вижте кой идва, приятели — изгука Айона, когато Адам се приближи до масата им в луксозния кънтри клуб „Маунтън Вю“.

— Сам ли си? — усмихна се Саманта Макфий.

— Вече не. — Адам се настани до нея.

— Изглеждаш ужасно, Адам — изгледа го критично Айона. — Прекара доста време в онзи мрачен кабинет. Никакви разходки, никакви удоволствия… — През цялото време ли работи? — запита Саманта с иронична усмивка.

След двайсет минути и два коняка настроението на Адам вече беше по-добро и Саманта плъзна ръка по бедрото му. Той й се усмихна и си спомни с носталгия непринудените кратки връзки от доброто старо време. Саманта бе идеална за приятна неангажираща „историйка“. С нея нямаше да има никакви терзания, потни длани или необясними натрапчиви усещания, нямаше да има нужда от извинения или признания. Единственият проблем беше… абсолютната липса на желание.

— Чухте ли, че Теди Грей се върнал? — питаше Айона.

— Бившият любовник на Джен Пиърсън? — ококори се Бет.