Елиз Тайтъл - Адам и Ева

— Трябва да побързаме, Адам. Ще закъснеем за коктейла у семейство Гибсън.

Адам кимна, но погледът му остана прикован в Лора. Тя опита да го погледне в очите, но не издържа, грабна чантичката си, промърмори някакво извинение, че трябва да пооправи грима си и се насочи към тоалетната.

Пиколото докара бялото спортно порше на Саманта пред входа на клуба и тя предложи на Адам да пътува с нейната кола. Той отвърна, че е по-разумно да ги последва със своята. Накрая се разбраха Айона да пътува със Саманта. Когато потегляха, Айона погледна назад към Адам, който все още чакаше колата си под брезентовия навес.

— Имам чувството, че няма да се появи у семейство Гибсън — рече тя.

— Не мога да разбера играта й — промърмори Саманта.

— Лора Ашли? Мислиш, че амнезията е номер?

— Едва ли. Целта й не е да се омъжи. Казах й за тонтината още първата вечер, на коктейла в магазина. Изобщо не се развълнува от факта, че ако успее да оплете Адам, ще спечели само нова фамилия.

— Може да е скрила разочарованието си — предположи Айона.

— Не. Щях да усетя. Имам шесто чувство за тия неща.

— Може би амнезията е замъглила мозъка й и не е успяла да проумее думите ти.

— Хващането на богат ерген е само въпрос на инстинкт, скъпа — възрази отново Саманта.

— За съжаление, ще бъде богат само докато е ерген.

— Може би за Лора ще бъде достатъчно да остане негова любовница — предположи Саманта.

— Права си — съгласи се Айона. — И, ако това е някакво успокоение, той сменя доста често приятелките си.

Саманта се усмихна, но веселото й настроение се стопи, когато погледна в огледалото за обратно виждане.

— По дяволите! Не виждам колата му.

Лора глътна два аспирина, избута настрани документите на бюрото си и отиде до прозореца. Отсреща беше хотел „Медисън“. Там, в една от стаите на осмия етаж, преди по-малко от двайсет и четири часа, бе лежала в прегръдките на Адам, за да преоткрие последователно рая и реалния свят на грубите истини.

Стоеше неподвижно и се опитваше да не обръща внимание на болката и празнотата, които усещаше. Блуждаещият й поглед се спря на вратата към кабинета на Адам. След кратко колебание тя приближи, отвори я и влезе.

Вътре нямаше никой. В момента Адам сигурно се забавляваше с приятели на коктейла у семейство Гибсън. Но тя усещаше присъствието му, дори долавяше лекия аромат на одеколона му.

Лора прекоси стаята и седна на въртящия се стол зад голямото махагоново бюро. Беше затрупано с документи, книги, статии и папки — толкова различно от първия ден, когато я доведе и се преструваше така глупаво и в същото време толкова очарователно.

— О, Адам — промърмори тя и се облакъти на бюрото. — Защо…

Въздъхна и се загледа в телефона. След това вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Не ви събудих, нали? — попита Лора, когато, след четвъртото иззвъняване, Джесика най-после се обади.

— Не, скъпа. Едно от предимствата на старостта е, че човек се нуждае от твърде малко сън. Прекарвам следобеда пред телевизора.

— Надявам се, не гледате сълзливия сериал „Всичките ми синове“?

— О, значи Адам ти е разказал за майка си — телевизионната звезда? — засмя се Джесика.

— Да. А също и за всичките съпруги на баща си. В събота, когато се върнахме да работим в магазина.

— Синът ми беше твърде импулсивен човек. Влюбваше се мигновено във всяка красива жена. И се оженваше за нея след не повече от две-три седмици, привлечен от външността й. Непрекъснато се опитвах да му обясня, че по-важна е вътрешната красота. Казвах му да намери жена с добро и любящо сърце, която…

— Госпожо Форчън…

— Наричай ме Джесика, скъпа. Може би не след дълго ще ме наричаш „бабо“.

Буца заседна на гърлото на Лора.

— О, Джесика, не мога повече. Трябва да…

— Трябва да имаш малко търпение, скъпа.

— Най-потискащото е… Той като че ли е влюбен в мен.

— Разбира се, че е влюбен в теб.

— Тогава защо се чувствам толкова зле?

— Мисля, че и двете знаем защо — отвърна нежно Джесика.

Лора понечи да отговори, но отвън се чу силен грохот. Тя погледна през прозореца и видя някакъв хеликоптер на не повече от пет метра. Беше толкова близо, че виждаше дори лицето на пилота. Тя зяпна от учудване.

— Чуваш ли ме, Лора? Какво става? Какъв е този шум? — питаше настойчиво Джесика.

— Адам — извика Лора в слушалката. — Това е Адам! — Тя взе телефона и приближи до прозореца.

Хеликоптерът се издигна и полетя точно над сградата. Шумът се усили още повече.