Елиз Тайтъл - Адам и Ева

— Какво точно забелязахте? — попита Лора с любопитство.

Джефри не отговори веднага.

— Какво забелязах ли? — повтори той, изучавайки я с проницателния поглед на художник. — Ами забелязах красота, интелигентност, дух, гордост, страст и… потиснатост.

Лора усети как лицето й пламна, когато Джефри се втренчи за няколко секунди в нея. Настъпи неловко мълчание и тя почувства изпитателния поглед на Адам.

— Исках да ви направя комплимент — наруши тишината Джефри. — Аз самият притежавам някои от тези качества. Е, може би без красотата. Но потиснатостта със сигурност. Тя е основната движеща сила в живота ми. Благодарение на нея осъществих желанията си.

— В момента аз дори не зная какво точно искам — отвърна тихо Лора, след това приближи до една от стените, покрита с огромни платна в ярки цветове.

— Забавни са, нали? — обади се Адам зад гърба й. Тя погледна през рамо — първо Адам, после Джефри.

— Те са диви, абсурдни и бунтарски. — Тя се усмихна на художника. — Исках да ви направя комплимент.

Джефри и Адам се спогледаха и избухнаха в смях.

Докато пътуваха обратно към Денвър, Лора бе доста унила.

— Радваш ли се, че дойде с мен? — попита Адам.

— Джефри ми хареса — отвърна Лора — Оказа се съвсем различен от онова, което очаквах.

— Бе очарован от избора ти. Той също смяташе, че тази е най-добрата картина. Може да си работила в някоя картинна галерия. Ако искаш, можем да… проверим галериите в Денвър.

— Да. Добра идея — рече Лора без особен ентусиазъм.

— В такъв случай да побързаме. Може би трябва да…

— Адам, аз си отивам — каза неочаквано тя с треперещ глас.

— Отиваш си? Какво искаш да кажеш?

— Утре сутрин. Не мога постоянно да живея на твой гръб и на гърба на цялото ти семейство. Не бива. Чувствам се като… използвачка.

— Минали са само няколко дни, Лора.

— И, което е още по-лошо, започвам да се чувствам прекалено… добре — призна тя.

— И какво лошо има в това? Аз искам да се чувстваш добре. Ние… Ние всички го искаме. — Разбра по лицето й, че не е успял да я убеди. — Обещай ми нещо, Лора.

— Какво?

Дясната му ръка пусна волана и докосна бедрото й. Само за миг. Но тя изтръпна цялата. Доколко бе разгадал Джефри Елман нейната страст и потиснатост? Тя нервно погледна Адам. Дали бе доловил реакцията й на тъй мимолетния му допир?

Но Адам бе твърде зает със собствените си чувства, за да възприеме каквото и да било. Мисълта, че утре Лора ще си отиде, може би завинаги, бе като неочакван удар под пояса.

— Обещай ми, че ще помислиш още няколко дни. А и къде ще отидеш? Какво ще правиш?

— Ще си намеря работа, ще наема малко жилище и ще опитам да събера смелост, за да посрещна истината — каквато и да е тя.

В седем и петнайсет на следващата сутрин Адам влезе в трапезарията, като весело си подсвиркваше.

Питър, Лора и Джесика бяха вече на масата. Беше обичай да закусват заедно. Само Тейлър правеше изключение, защото често работеше до зори и спеше до обяд. Тру отсъстваше, тъй като бе заминал за няколко дни в делова командировка.

Когато Адам влезе, и тримата се ококориха. Облечен в елегантен раиран костюм с жилетка, със златен джобен часовник, дипломатическо куфарче и мека шапка в ръка, Адам бе точно копие на брат си, Питър.

— Днес имам много работа. — Адам приближи до масата и потри длани. — Плътна програма. Време е да се върна към задълженията си.

Питър озадачено погледна баба си, но тя само сви рамене. Лора продължи да зяпа Адам, който се настани до нея и рече:

— Вече приключваш? — Тя сведе поглед към чинията си и кимна. — Добре. Не бива да закъсняваме, защото ще дадем лош пример.

— Лош пример? — попита объркан Питър.

— За какво не бива да закъсняваме? — недоумяваше и Лора.

Без да им обръща внимание, Адам тържествено извади от вътрешния си джоб малък бележник с кожена подвързия и го отвори, но така, че Лора да не може да надникне в него.

— Мммм, даа — измърмори той. — Аха. — Извади сребърна писалка, потупа с нея бележника, после свали капачката и започна да пише нещо.

Останалите го наблюдаваха като хипнотизирани. Най-накрая Адам затвори бележника, сложи капачката на писалката и отново ги прибра в джоба си.

— Готова ли си? — обърна се той към Лора.

— За какво?

— Ти каза, че ти е неудобно да живееш на наш гръб. Отсега нататък сама ще печелиш пари за престоя си тук. Назначавам те на работа.

— Каква работа? — попита Лора.

— Ще бъдеш моя помощничка и секретарка в компанията.