Елиз Тайтъл - Адам и Ева

— Не трябва… да даваме лош… — опита да възрази.

— Пример? — Ръцете му се плъзнаха по гърба й и той я привлече още по-плътно към себе си.

— Д-да. О… — Тя отново изстена, когато устните му докоснаха шията й и неволно отметна глава.

— Лора, Лора — прошепна той. — Ти ме…

— Подлудяваш? — каза тя почти без звук.

— Да. — Устните му най-после намериха нейните. Целувката бе тъй пламенна и наелектризираща, че краката й се подкосиха. Тя протегна ръка, за да се подпре на бюрото и случайно докосна с лакът копчето на интеркома.

— О, Адам — рече задъхано и се отдръпна. — След първата целувка се заклех, че няма…

— Да се повтори?

— Да.

— Съжаляваш ли?

— Не. Но би трябвало.

— Защо?

— Защото имам чувството, че се възползвам от теб.

Адам се изсмя.

— Ти… Се възползваш от мен? Аз самият умирам от притеснение да не помислиш, че аз се възползвам от теб.

— Наистина ли?

— Лора, ти направо ме зашемети. Ти си като глътка чист въздух. Толкова мила, толкова слънчева, толкова чиста, толкова прекрасна.

— Не говори така, Адам.

— Зная какво мислиш. Че говоря с изтъркани фрази. Че съм ги казвал много пъти. Но не е вярно.

— Ето една сериозна причина да не ги казваш и сега.

— Защо? Кажи ми защо? — настоя той.

— Та ти дори не ме познаваш.

Той се усмихна и въпреки съпротивата й, отново я взе в обятията си.

— Познавам те по-добре, отколкото можеш да си представиш.

Пред кабинета на Адам, около бюрото на госпожа Сондърс, се бе събрала малка групичка. Всички се усмихваха. С изключение на Айона Пул, дошла да разбере какво търси Адам тук. Е, вече знаеше.

Лора и Адам се отдръпнаха един от друг щом вратата се отвори и в кабинета влетя Айона.

— Винаги идваш точно навреме — изръмжа Адам.

— Само след миг ще ми бъдеш благодарен — усмихна се тя, отиде до бюрото и изключи интеркома, докато двамата я наблюдаваха зяпнали. Лицето на Лора пламна, а след секунда и Адам се изчерви. — Няма нужда да ми благодарите. В края на краищата, за какво са приятелите?

Лора трескаво започна да събира документите.

— Ще ги занеса в моята стая… и…

— Ще ги подредиш — притече й се на помощ Адам.

— Точно така. — Тя мина покрай Айона, смотолеви някаква благодарност и излезе.

— Какво става? — Айона изгледа предизвикателно Адам.

— Страхотна си — каза той с кисела усмивка.

— Ако си решил да прелъстяваш скитницата, защо трябваше да я водиш точно тук?

— Не я доведох тук, за да… я прелъстявам. Просто… Така се случи. Всъщност Лора… Работи за мен.

— Моля те, повтори го, скъпи — премигна Айона и приседна на ъгъла на бюрото му.

— Лора търсеше работа. Искаше да се чувства полезна, да заплати престоя си. И… Аз я назначих при мен.

— Като каква? Ще ти носи стиковете за голф ли? Или ще ти партнира на тенис?

Адам изгледа свирепо своята стара приятелка и седна зад бюрото, като се надяваше, че думите му ще прозвучат по-авторитетно от директорския стол.

— Животът не е само голф и тенис, Айона.

— Извинявай. Зная, че се занимаваш активно с организирането на благотворителни спектакли, търгове и други такива, но не виждам с какво може да ти помогне Лора.

Адам скръсти ръце.

— Не си забравила, че си в моя кабинет, нали? И ако излезеш и погледнеш вратата, ще видиш надпис с големи златни букви — Адам Форчън, Първи вицепрезидент. Лора е моя помощничка. Помага ми по проблемите на… трудовите отношения.

Със същия успех можеше да каже и „космическите изследвания“. Айона избухна в смях.

— О, Адам, загазил си — каза тя, след като най-после се успокои.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Та ти не знаеш дори коя е. Ами ако е някоя измамница?

Тя очакваше да почервенее от гняв, а той се усмихна.

— Трудно е да повярваш, че една жена може да бъде съвестна, непретенциозна и работлива, но точно тези качества правят Лора изключителна.

Айона се намръщи, по лицето й се четеше загриженост.

— По-лошо е, отколкото предполагах. Влюбен си в нея.

Адам леко пребледня.

— Не, не. Не съм влюбен. Просто… — Той не можа да доизкаже мисълта си и, без да иска погледна към кабинета на Лора. Дали тя би могла да завърши изречението вместо него?

— Добро утро, сър.

— Добро утро, господин Форчън.

— Как сте, господин Форчън?

— Добър ден, сър.

Питър Форчън вървеше към кабинета си и отвръщаше на поздравите на своите подчинени с усмивки и леки кимвания. Когато застана пред бюрото на госпожа Сондърс, тя се усмихна широко.