Елиз Тайтъл - Адам и Ева

— О, добро утро, господин Форчън. Как сте?

— Много добре, госпожа Сондърс. — Той кимна към кабинета на Адам. — Вътре ли са?

— Да, сър, от осем часа. Всеки ден от началото на седмицата. — Тя погледна към купчината бележки, доклади и писма, натрупани на бюрото й.

Питър прегледа набързо най-горния лист, после вниманието му отново се насочи към вратата на Адам.

— В десет имам среща, госпожа Сондърс, но бих искал да поговоря с брат си. Да речем в единайсет и петнайсет. Бихте ли му предали?

— Да, господин Форчън. — Госпожа Сондърс се замисли. — Само… брат ви ли?

— Да, госпожа Сондърс — усмихна се Питър. — Ако успее да се откъсне от своята… помощничка.

— О, Адам, чудесно! — възкликна Лора и остави папката. — Наистина имаш талант.

— Изненадана ли си?

— Не. Никога не съм се съмнявала в способностите ти. Но това е изключително!

Адам се изправи и завъртя стола на Лора към себе си.

— Обичам да ме хвалиш.

— Така ли? И добре ли го правя?

— Може ли да ти кажа нещо?

— Щом искаш.

— Искам. — Той се взря в лицето й.

— Адам. — В гласа й имаше и закачка и предупреждение. — След компрометиращата сцена през първия ден се държиш направо идеално. На път си да поставиш рекорд.

— Наистина трябва да се признае за рекорд — каза той през смях. — Ти промени всичко, Лора. Трябва да знаеш, че…

— Зная — каза тихо тя.

Той седна на ръба на бюрото.

— Исках да кажа, че… И ти си много умна.

— Какво имаш предвид? — Лора рязко вдигна поглед.

Реакцията й го стресна.

— Казах го като комплимент. Имаш бърза мисъл и когато трябва да се подреждат нещата, си истинска фурия. Предложенията и съветите ти са съвсем на място. Поразен съм. Наистина.

— Не зная на какво се дължи — рече тихо Лора.

— Все още ли не си спомняш нищо? — Той протегна ръка и докосна бузата й. Лора само сведе очи и поклати глава. — А какво каза онзи психиатър, при когото те изпрати баба ми?

— Че ще си възвърна паметта, когато съм готова да приема онова, което… потискам.

— Ето, значи е само въпрос на време. Когато си готова.

— Да, когато съм готова — повтори тя, вдигна глава и погледите им се срещнаха — Това не те ли притеснява?

— Кое да ме притеснява?

— Ами, че… крия нещо.

Той се наведе и я хвана за брадичката.

— О, мила Лора, не разбираш ли, че това няма никакво значение за мен? Миналото си е минало. Интересува ме единствено настоящето. А последните две седмици бяха…

— Най-хубавите?

— Точно така. — Той се усмихна и погали с палец устните й.

— Приятно е, Адам.

Той повдигна леко главата й и нежно я целуна по устните.

— Ммм. А това е още по-приятно.

Точно в този момент на вратата се почука Адам неохотно се изправи.

— Да, госпожа Сондърс.

Вратата се отвори и секретарката надникна.

— Помолихте ме да ви се обадя, когато стане единайсет и петнайсет. За срещата с брат ви.

— Нещо за пиене? — попита Питър и отиде до вграденото барче.

— Много е рано, Пит. Не, благодаря — каза малко нервно Адам. Какво ли искаше Питър? Беше изминала цяла седмица и едва днес брат му го бе извикал на официална среща. Съществуваше един-единствен повод да бъде в кабинета на Питър — Лора!

— Е, как се справя Лора? — попита спокойно Питър.

Адам се усмихна. Е, поне брат му започваше без предисловия.

— Чудесно. Наистина чудесно.

Питър си наля чаша минерална вода и предложи на Адам. Той отказа и брат му въпросително повдигна вежда.

— Да нямаш проблеми с пиенето?

— Нямам никакви проблеми, Пит. А ти?

Пит взе чашата и седна в коженото кресло. Адам се настани в другото и зачака продължението на разговора. Трябваше да признае, че брат му не го накара да чака дълго.

— Мислиш ли, че е честно спрямо Лора? — попита Питър и облегна лакти на коленете си.

— Малко ли й плащам според теб?

— Вечните актьорски номера. Не, не говоря затова.

— Виж какво, Пит, трябва да призная, че нямах представа какво да правя с Лора, след като я доведох тук, но нещата… потръгнаха. Най-вече благодарение на нея. Невероятна е. Някак интуитивно се справя с въпросите, свързани с организацията и трудовите отношения. Наистина чувства нещата.

— А като говорим за чувства, не бива да пропускаме факта, че е влюбена до уши в теб… Ако случайно не си го забелязал.

Адам не отговори веднага.

— Тя знае за тонтината, Пит.

— Може би не иска парите ти. Може би ще й бъде достатъчна любовта ти.

— Тя не храни никакви илюзии за мен — настоя Адам.

— Всички влюбени жени хранят илюзии.