Елиз Тайтъл - Адам и Ева

— Аз мисля, колкото и невероятно да ви изглежда, че е тук, за да… работи — рече госпожа Сондърс.

— Да работи?! — извикаха всички в един глас.

— Имаше дори бележник — добави главната секретарка.

— А красавицата, която дойде с него? — попита Гари.

— Тя е новата му помощничка — докладва госпожа Сондърс.

— Ив какво ще му помага? — подхвърли Гари.

Чу се сподавен кикот.

— Струва ми се позната — замисли се Мили.

— Разбира се, че изглежда позната — каза госпожа Сондърс и се изсмя сухо.

— Сетих се. — Гари щракна с пръсти. — Не е ли скитницата, която нощният пазач откри в пробната на седмия етаж миналия петък?

— Точно тя е — каза Мили. — Момичето, страдащо от амнезия. Интересно, коя ли е всъщност?

Госпожа Сондърс седна зад бюрото си и погледна замислено събралите се.

— Да, интересно. В нея има нещо… Нещо смътно познато. — Тя поклати глава. — Е, сигурна съм, че семейство Форчън прави всичко възможно, за да открие истинската й самоличност.

Когато чу да се отваря вратата към съседния кабинет, Адам бързо прибра стика за голф и малката изкуствена площадка в шкафа. Тъкмо се извърна и в стаята влезе Лора с цял куп документи.

— Мисля, че са достатъчно за начало — каза тя и ги стовари върху бюрото му.

Адам приближи с важна походка и хвърли един поглед на най-горната папка, без да си направи труда да я прочете.

— Отлично, Лора. Ти надмина очакванията ми. — Той погледна часовника си. — Я виж ти! Наближава дванайсет. Време е за обяд. И тъй като днес е първият ти работен ден, поръчах на госпожа…

— Сондърс?

— Точно така. Госпожа Сондърс. Браво. Започваш да запомняш и имената. Та за какво говорех? А, да. Поръчах на госпожа Сондърс да запази маса в „Тибоус“, където правят най-хубавите пържоли в Тексас.

— О, Адам, много мило от твоя страна, но…

— Не обичаш пържоли? Предлагат и омари от Мейн, пилешко месо, вегетарианска кухня…

— Не става въпрос за менюто, а за времето, Адам.

— За времето ли?

— Ами, да. Нямаме достатъчно време. — Тя го отведе до стола му и дръпна един за себе си. Преди да седне, се наведе, за да вземе документите и погледът на Адам се плъзна по тялото й. Но в следващия миг той си наложи да погледне към папките.

— И така, първо прегледах тези доклади, направих кратки бележки, няколко коментара в полетата. — Тя млъкна и го погледна разтревожено. — Нали нямаш нищо против?

— Да имам нещо против? Против какво?

— Че съм направила някои предложения? Че съм отбелязала областите, които са потенциални източници на проблеми?

— О… Не. Това е чудесно, Лора. Наистина. — Той хвърли още един поглед към документите. — Потенциални източници на проблеми?

— Предполагам, целта ти не е само да предотвратиш някаква стачка, а да стигнеш до същината на проблема. Да откриеш какво точно тревожи служителите, да определиш кои от спорните въпроси могат да бъдат обсъдени и да се съсредоточиш върху областите, където биха могли да се постигнат компромиси.

— Точно така.

— Добре. — Тя се усмихна. — Само не искам да мислиш, че нагазвам в твои води.

— В мои… води?

— В сферата на твоята компетентност, Адам. Наистина уважавам твоите знания и опит в дипломатичното решаване на проблемите. Тъкмо затова Питър ти е възложил да се заемеш с преговорите миналата седмица, нали?

— Разбира се. — Той взе най-горната папка и се загледа в нея, като си мърмореше. — Разбира се, разбира се…

След два часа Адам бе вече без сако, с разхлабена вратовръзка, а ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. Той с въздишка постави последния доклад върху купчината документи.

Лора стана и се протегна.

— Мисля, че началото е добро. А ти?

Адам се отпусна във въртящия се стол.

— Ти наистина имаш дарба за тази работа, Лора. Може би, преди да загубиш…

Тя сложи пръст на устните му.

— Да не говорим за миналото ми. За първи път се чувствам толкова добре в настоящето.

Той се изправи и застана с лице към нея.

— Наистина ли за първи път се чувстваш добре? — попита тихо.

Лора инстинктивно облиза устните си при спомена за целувката и за огромното удоволствие от нея. Усмихна се притеснено.

— Виж какво, Адам…

— Гледам.

Той обви ръце около кръста й.

— Адам… Не си ли… гладен?

— Да — промърмори той в ухото й.

— В служебен кабинет сме… Какво ще си помислят… твоите… Твоите подчинени?

Тя направи опит да отстъпи, но зад нея беше бюрото. Тихо изстена, почувствала как я притиска в прегръдките си.