Елиз Тайтъл - Адам и Ева

— Мислиш, че няма да одобри присъствието ми тук?

— О, ще го одобри, след като разбере всички подробности — увери я Адам. — Ала на човек, който не го познава, Питър може да се стори доста заплашителен и… раздразнителен.

Лора се усмихна.

— Стори ми се много мил. Мисля, че това е семейна черта. И ти, и Тейлър, и Тру бяхте толкова сърдечни и гостоприемни.

— Тейлър? — Адам бе видял внезапното преобразяване на Тру пред Лора, но Тейлър? Доколкото му беше известно, Лора и Тейлър се бяха видели съвсем за малко и саможивият му брат се бе държал както обикновено.

— Да, той е очарователен.

— Тейлър? Очарователен?

Лора се засмя.

— Ако човек не го познава, може да помисли, че е малко срамежлив.

— А ти си го опознала?

— Малко. Вчера следобед прекарахме няколко часа в неговата лаборатория. Показа ми забележителната си работа върху Хоумър.

— Тейлър ти е показал робота си?! — Адам беше поразен.

— Нещо нередно ли има? — Лора изглеждаше объркана.

— Нередно? Не, не, нищо. Абсолютно нищо. Просто Тейлър не е показвал робота на никого.

— Искаш да кажеш на нито един външен човек, нали?

— Не. Все още никой от нас не е виждал Хоумър. Тейлър пази в тайна всичките си изобретения, докато ги завърши.

— О! — Лека руменина заля бузите й.

Адам беше изумен. Тя изглежда бе омагьосала и четиримата братя Форчън — факт, потвърден и от следващите й думи.

— Надявам се, няма да имаш нищо против след тениса да ме оставиш в центъра — каза тя, преди да тръгне към къщата. — Обещах на Тру да обядвам с него в „Ле Касуле“.

— „Ле Касуле“? Тру?

— Да не би Тру да не харесва ресторанта? — погледна го Лора озадачено. — Каза, че бил най-добрият в града. Реших, че му е любимият.

— О, да, харесва го. Просто наскоро имаше малък… спор с главния готвач.

— Спор ли?

— Тру има навика да предлага разни новости. Било е нещо, свързано с менюто. Понякога малко… попрекалява.

Адам забеляза, че Лора е разтревожена, и се усмихна.

— Не се притеснявай. Сигурен съм, че щом е с теб ще се държи чудесно. — В противен случай, ще си има работа с мен, добави наум.

— Добрият самарянин, така ли, Адам? — изгука Айона.

Адам не обърна внимание на подигравателното подхвърляне — оглеждаше се за Лора.

— Още се преоблича, скъпи. Доста се поизпотихме през последния сет. Успокой се.

— Съвсем спокоен съм, Айона — намръщи се Адам.

— И затова не можеш да стоиш на едно място. — Тя звънко се изсмя и си спечели доста свиреп поглед. — Шегувам се, Адам. Къде е чувството ти за хумор?

Тя се вгледа в него и изражението й стана по-сериозно. — Влюбен си в нея, нали?

— Не ставай смешна — сряза я Адам. — Просто я съжалявам, нищо повече. Опитвам се да я развличам, докато…

— Докога? — прекъсна го Айона. — Тя ми каза, че все още не може да си спомни нищо и че не се е появявало съобщение за изчезнала жена нито по телевизията, нито във вестниците.

— Минали са само четири дни.

— Адам… — Айона се поколеба дали да продължи.

— Можеш спокойно да го кажеш сега, Айона. Тъй или иначе някой ден няма да се сдържиш.

— Ами, може би не иска да си спомня.

— Не иска да си спомня какво? — натърти той.

Айона се вгледа в него.

— Да — промърмори тя. — Именно.

— Много си мълчалив, Адам — каза Лора в колата, докато пътуваха към центъра. — Да не би да е заради играта ми?

Той стисна здраво волана на ферарито и я погледна крадешком.

— Каква игра?

— Играта ми на корта — отвърна тя притеснено.

Адам затвори за миг очи.

— Извинявай, Лора. Бях се замислил за друго.

— О, разбира се. Сигурно имаш много по-важни неща от мен.

Преструва ли се? Има ли ирония в думите й? Не, каза си той, поглеждайки към поруменялото й лице. Лора не се преструва. Дали причината за амнезията не се крие именно в непринуденото й държане?

— Всъщност мислех за теб — тихо каза той.

— О! — прошепна тя и сведе поглед.

Последваха няколко мига неловко мълчание. За първи път през живота си Адам се чувстваше неудобно.

— Лора?

— Да, Адам?

— Просто се чудех.

— Да, Адам? — отвърна тя търпеливо.

— Сред жените не съм известен като вързан в езика.

— Да, забелязах го днес с Айона. И онази първа вечер на приема. Много си сладкодумен… В добрия смисъл. О, извинявай. Може би е от амнезията. Всичко, което ми хрумва, излиза през устата ми, преди да…

— Не се извинявай, Лора. Твоята откровеност е част от чара ти.

За миг погледите им се срещнаха, но Лора бързо сведе очи.

— Ето го „Ле Касуле“ — каза тя почти шепнешком.