Елиз Тайтъл - Адам и Ева

Той рязко отвори вратата към аварийното стълбище и се втурна нагоре. Когато след невероятно бързото изкачване стигна до седмия етаж, видя как вратите на асансьора се затварят. В последния момент успя да ги отвори, но кабината бе празна. Вътре бяха само червените лачени обувки на Пепеляшка. Взе ги, излезе от асансьора и се отправи към пробните.

Спря пред летящата врата.

— Лора. Лора, няма защо да бягаш. Не се страхувай. Ти не ми даде възможност да ти обясня. В къщата на баба ми има празен апартамент. Той ще е само за теб. Ще бъдеш съвсем самостоятелна. Аз живея в отделно крило, в задната част. Просто… си мислех, че ако си сред хора… в семейство… Баба ми е много добра, Лора. — Той спря, за да си поеме дъх и да й даде време за отговор. Стоеше, без да помръдва, но отвътре не се чу нито звук. — Лора, чуваш ли ме? Искам да ти помогна. Нямам никакви… други намерения. Няма да те свалям. Господи, трябва да съм голям мръсник, за да се опитам да го направя в твоето състояние. Може и да съм малко… женкар, признавам, но не съм мръсник. — Той усещаше ускорените удари на сърцето си. — Може ли да вляза при теб? Лора, искам само да поговорим.

Той избърса потта от челото си и се вгледа в пантофките на Пепеляшка, които държеше в ръка. Защо поне не каже нещо? А дали изобщо е вътре? Какво ли ще стане, ако просто я предупредя и вляза, мислеше си той.

— Адам, чувствам се толкова… ужасно.

Гласът й прозвуча самотно. Той бутна леко крилото. Тя бе застанала точно зад вратата, а на красивото й лице бе изписана мъка. Сърцето му се сви.

— О, Лора, всичко ще бъде наред. Обещавам ти. — Той приближи бавно и внимателно. Боеше се да не я изплаши. — Слушай, при първата ми необмислена постъпка можеш да си тръгнеш, като вземеш всички рокли на този етаж.

— О, Адам!

Вече бе точно пред нея, но внимаваше да не я докосне.

— Не искам да се чувстваш ужасно, Лора.

— Но аз… — Тя отстъпи, но само за да покаже причината за своето притеснение. — Виж, съсипана е. — Тя посочи голямото мокро петно на роклята. — От червено вино е. Блъснах се в някакъв човек, когато излизах. О, Адам, роклята сигурно струва цяло състояние…

— Е, в такъв случай, не е ли късмет, че познаваш един Форчън? — нежно се пошегува той.

— Ще я платя, Адам. Не зная дали изобщо имам пари, но макар да съм бездомна и бедна, ще си намеря работа и ще я платя до последния цент.

— Бездомна и бедна? — усмихна се Адам. — Не, не вярвам. — Забеляза, че тя се изчерви. — Както и да е, засега името Лора Ашли много ти отива. Смятай роклята за подарък. Без да се чувстваш задължена — побърза да добави.

— Знаеш ли какво си мисля, Адам? — сериозно го изгледа тя.

— Не. Кажи ми.

— Мисля, че си много по-сладък от образа, който с толкова усилия се опитваш да създадеш. — Видяла изненадата, която се изписа на лицето му, Лора побърза да се поправи. — Предполагам, нито един изтънчен плейбой не обича да го наричат „сладък“. Извинявай, ако съм те обидила. А колкото до престижа ти, обещавам да не казвам на никого. — За момент тя се замисли. — Харесвам те, Адам. И тъй като наистина вярвам, че няма да се възползваш от ситуацията, трябва да ти призная, че според мен си много привлекателен.

— Ти си очарователно откровена жена, Лора — усмихна се нежно той.

Тя отмести поглед и лицето й помръкна.

— Така ли? — прошепна. — Питам се дали и в истинския си живот съм толкова честна.

Джесика Форчън тъкмо наливаше кафе на Лора, когато точно в осем и петнайсет Адам влетя в трапезарията.

— Както виждам и ти си ранобуден като мен. — Лора му отправи пленителна усмивка, но в следващия миг лицето й помръкна. Адам се досети какво я потиска — тя говореше за навиците си само от последните няколко дни.

— Нали знаеш — рано пиле, рано пее. — Той се настани на стола до нея, намигна закачливо и си взе кифличка.

Джесика сдържа усмивката си и продължи с интерес да наблюдава своя внук.

— И за какво ще пееш днес, скъпи Адам?

— Такава е приказката, бабче — изгледа я намръщено Адам. — Но всъщност аз наистина имам план за тази сутрин. — Той се обърна към Лора. — Искаш ли да дойдеш с мен на тенис в девет? Смесени двойки? — Лора се поколеба. — Вчера те гледах, докато играеше с Тру на нашия корт — продължи Адам. — Доста си добра, Лора. Сигурен съм, че ще се справиш.

— Не това ме спира, Адам. Искам да играя, но…

— Но какво, Лора? — попита предпазливо Адам.

— Чувствам се виновна — сведе поглед тя.

— Виновна? — попитаха загрижено в един глас Адам и Джесика.