О. Хенри - Палачинки по пимиентски

Когато гонехме говеда с клеймо „триъгълник — О“ в долината на Фрио, един щръкнал сух мескитов клон закачи дървеното ми стреме и кракът ми се навехна, та лежах цяла седмица в стана.

На третия ден от това принудително безделие излазих до колата с провизиите и останах да лежа там, безпомощен под словесния огън на Джъдсън Одъм, готвача на стана. Джъд бе роден да произнася монолози, но както винаги Съдбата беше сбъркала и бе му отредила професия, при която в повечето случаи той беше лишен от аудитория.

Така аз се явих като манна небесна в пустинята на неговото неволно мълчание.

Скоро в мен заговори естественото за всеки болник желание да хапна нещичко, което не се вмества в понятието „манджа“. Споходиха ме видения на майчиния долап, „по-сладки и от първата любов, извикващи дълбоки съжаления“, и аз попитах:

— Джъд, можеш ли да правиш палачинки?

Джъд остави револвера си, с който се готвеше да начука една антилопска пържола, и се надвеси, както ми се стори, заканително над мен. Впечатлението ми, че в позата му има нещо застрашително, се засили още повече, когато светлосините му очи ми отправиха студен и подозрителен поглед.

— Ей, слушай — каза той с едва сдържан яд, — сериозно ли говориш, или се мъчиш да ме будалкаш? Разказвало ли ти е някое от нашите момчета за номера с палачинките?

— Не, Джъд — отвърнах искрено аз. — Питам те най-сериозно. Готов съм да дам коня си и седлото за чиния зачервени палачинки с прясна новоорлеанска меласа. А каква е тази история с палачинките?

Щом разбра, че не си служа с намеци, Джъд омекна. Той измъкна от колата някакви тайнствени торби и тенекиени кутии и ги сложи на сянка под храста, до който се бях изтегнал. Наблюдавах го как взе да ги нарежда внимателно и да развързва многото върви.

— Това не е никаква история — каза Джъд, като продължаваше работата си, — а самата логическа истина по случая с мен, с оня червеноок хапльо от падината Мърляво муле и госпожица Уилела Лийрайт. Ако искаш, мога да ти разкажа.

Тогава аз пасях говедата на стария Бил Туми по Сан Мигел. Един ден ме хваща ужасно вдъхновение да хапна някаква консервирана кльопачка, ама такава, дето никога не е ни мучала, ни бляла, ни грухтяла, нито е мерена с крини. Яхвам аз кончето и запрашвам към дюкяна на чичо Емсли Телфеър край Пимиентския брод на Нуесес.

Към три следобед закачих юздата на един мескитов клон и изминах пеша последните двайсет крачки до бакалницата на чичо Емсли. Скочих на тезгяха и казах на чичо Емсли: по всички признаци световната реколта на плодове е застрашена от опустошение. След минутка имах пред мен торба сухар, лъжица с дълга дръжка и цял ред консерви — кайсии, ананаси, череши и бели сливи, а чичо Емсли сече ли, сече с брадвето жълтите им капаци. Почувствувах се като Адам преди скандала с ябълката, забих шпори в хълбока на тезгяха и задействувах с лъжицата. По едно време поглеждам случайно през прозореца към двора на къщата на чичо Емсли, която е до бакалницата, и какво мислиш? Едно момиче стои там — вносно момиче с всичките му такъми, кокетира с чук за крокет и наблюдава моя способ за насърчение на плодово-консервната индустрия.

Аз се смъквам от тезгяха и предавам лопатата си на чичо Емсли.

— Това е моя племенница — казва той. — Госпожица Уилела Лийрайт, дошла ни е на гости от Палестина. Искаш ли да те запозная?

„От светите места — казвам си аз и мислите ми се скупчват като овни, кога ги подгониш в кошарата. — Защо пък не? Знайно е, че е имало ангели в Палес…“

— Ама, разбира се, чичо Емсли — казвам аз гласно. — Ще бъда ужасно възроден да се запозная с госпожица Лийрайт.

Тогава чичо Емсли ме изведе навън и ни каза съответно титлите.

Аз винаги съм бил отворен пред жени. Не мога да разбера защо някои мъже, които могат на гладен корем да укротят мустанг и да се бръснат на тъмно, изведнъж се парализират и започват да се потят и да пелтечат, щом видят парче басма, увито там, дето му е мястото. Само след осем минути аз и госпожица Уилела вече гонехме топките за крокет и се сближихме, като да бяхме втори братовчеди. Тя ме поднесе за количеството плодови консерви, което бях унищожил, ама и аз й го върнах — напомних й, без да ми мигне окото, как онази дама на име Ева е направила белята запад един плод в първото свободно пасбище. „Това май е било в Палестина, нали?“ — казвам аз лекичко и спокойно, като че ловя с ласото едногодишно теле.

Та по такъв начин аз спечелих нейния интимитет; и колкото повече време минаваше, толкова повече се благоразполагахме. Тя беше дошла на Пимиентски брод зарад здравето си, което беше отлично, и зарад климата, който е с четиридесет процента по-горещ, отколкото в Палестина. Отначало наминавах да я видя веднъж в седмицата, но после направих сметка, че ако удвоя пътуванията, ще я виждам два пъти по-често.