Димитър Талев: Преспанските камбани

— Ти немой така с Раца. Тя не е за по-тежка работа, но и не е хубаво да лежи по цел ден. Е — потрепна едва-едва усмивка на устните й: — Ще дойде и за тебе такъв ред.

Султана обичаше такива люде, които във всичко излизат насреща. Радваше се тя, че и Ния беше такъв човек, но в недоверчивото й сърце тежаха още много съмнения спрямо галената дъщеря на чорбаджи Аврам Немтур. Тя виждаше все по-ясно, че не беше се излъгала в Ния, но се боеше много за сина си, за Лазара — какво ли не крие човешкото сърце! Жена ленива и разсипница, жена нечестива може да разори, да посрами и най-достойни я мъж.

Мина тъй, в мир, любов и радост, доста време. Султана беше доволна от новата си снаха, макар сърцето й да оставаше все неспокойно. Дай боже да върви все така, пък то, нейното проклето сърце открай време си е такова и във всяка работа — тупти под лъжичката, напира припряно и тревожно. Какво има да се бои тя с Ния? Но ето Султана не може да я извади от ума си и погледът й непрестанно върви след младата невеста, търси я, следи я зорко.

За пръв път двете жени се изправиха една срещу друга заради газената ламба, която Ния донесе в Глаушевата къща с големия си чеиз. Това беше първата газена ламба в Преспа.

Като се освободи от смущението си в първите дни на своя нов живот, Ния забеляза, че у Глаушевци не всичко беше тъй, както би желала да бъде. Тя и преди бе влизала в тоя дом, но като чужда, като външен човек, който идва и си отива, без да се заглежда във всяко нещо. И сега също, когато бе станал неин дом, тя не можеше да се сроди напълно с него. Глаушевата къща беше стара, мрачна и студена, с ниски, почернели тавани и малки прозорчета. Останала бе една част от някогашния сарай на хаджи Серафим — дядото на Султана, — после Стоян Глаушев зида и приправя, колкото да има де да прибере нарасналата си челяд. Тясно беше в тая къща, задушно — при толкова люде, — но имаше и нещо друго, с което Ния не можеше да привикне.

Ния бе дошла тук заради Лазара, а всички в тая къща бяха я посрещнали с обич и тя не искаше да огорчава никого — най-малко старата Лазарова майка. Тя искаше тия вече нейни люде да живеят по-добър живот, по-весел, по-радостен. Във всяко нещо в техния живот имаше някакво усилие, някаква принуда или задължение. Ния си мислеше, че това е дошло след смъртта на Катето, че с Катето бе си отишла радостта от тая къща и не се чуваше тук ни висок, волен смях, ни песен. Всичко беше много мъдро, много редно, такава беше и старата Глаушица — прекалено мъдра и грижовна. Но студено беше в тоя дом и нямаше много радост в него.

Такава бе преди и бащината къща на Ния. Но те живееха тогава в голямата къща двама старци и тя самичка с тях. Ния не можеше да стори нищо срещу мрачната воля на баща си. И бе мечтала да уреди по-иначе някога своя собствен дом. Сега срещу нея беше Султана.

Тя, Лазаровата майка, готвеше само по едно ядене и го слагаше на трапезата вечер, когато се прибираха и мъжете вкъщи. През деня жените и децата прекарваха как да е — с по една бучка сирене, с по няколко маслинки или понякога дори само с паница зелева чорба или друга някаква туршия. То не беше от немотия, но Султана дълго бе живяла сиромашки живот, при всякакви лишения, та и сега, когато трима мъже печелеха в къщата й, не можеше да се поотпусне. Или пък си беше по рождение скъперница. Ния жалеше Кочовите деца. През деня те все проплакваха за ядене и вечер се нахвърляха като гладни кученца на топлата гозба. Глаушевци се хранеха още с дървени лъжици, като селяни и като някогашните преспанци. Така бяха свикнали, а Лазар, който още като дете бе ходил да се учи в Охрид и бе вкусвал всякакви гозби, виждал бе и по-друг ред на трапезата, сякаш не забелязваше какво му слагаха да яде. Но Ния тъкмо с него почна и най-напред за дървените лъжици.

— Лазе… никой сега в Преспа не се храни с дървени лъжици. Може само най-бедните или селяните, които идват в града.

— Да, да… — продума Лазар и се виждаше, че за него не беше много важно с какви лъжици яде. И Ния продължи:

— Продават се в чаршията хубави лъжици, като да са от сребро.

— Тя, майка… Ти с нея поговори. Не беше лесно да се говори със Султана, когато трябваше да се харчат пари. Лазар познаваше майка си и побърза да добави, за да успокои младата си жена:

— Скоро ще ида в Битоля по работа и ще донеса оттам лъжици. Ще бъдат като подарък от Битоля.

Ния можеше да донесе лъжици от бащиния си дом — каква ли не покъщнина бе изоставила тя по големите затворени сега стаи там! Но Лазар бе казал, че няма да допусне никой да помисли, че се оженил за Ния заради богатството на Аврам Немтур. Той бе й позволил да донесе чеиз колкото беше редно за невеста като нея, но ни той, ни Султана също ще посегнат да сърбат на трапезата си с лъжици на Немтура, ако ще да са от чисто злато.