Димитър Талев - Преспанските камбани

Едновременно с Лазара бе избран за общинар и Таки Брашнаров, който също беше млад човек, но от чорбаджиите.

Битолският гръцки владика не се примири лесно с изхвърлянето на името му, ала сега за него Преспа беше като затворена крепост. Прогонен бе фанариотинът и прокълнатото му име не само в Преспа, но също и от Охрид, от Прилеп, от Лерин, от Ресен — де по-рано, де по-късно, — а което ставаше по тия краища, ставаше и по цяла Македония.

Настъпиха по-спокойни години за Преспа и бяха те години на радост от победата, на общо въодушевение. Животът в града се обърна и потече в друга посока, като река, която си е пробила ново корито.

Имаше в Преспа двама братя — Ицо и Миро Бабодеви, — и с тях двамата започна промяната в живота на преспанци. Баща им някога дошъл от село, като Стояна Глаушев, но умрял рано и ги оставил сираци по на пет-шест години. Родили се бяха те за по-малко от две години и нямаше голяма разлика в тяхната възраст. Приличаха си и по външност, като близнаци, само по-големият, Ицо, беше малко кьосав. Той и по нрав беше по-сдържан, по-затворен. Като поизраснаха, майка им ги пъдеше от къщи — сами да си търсят хляба, че бедната вдовица не можеше ни да ги насити, ни да ги облече. Лятно време те прескачаха оградите на чужди градини или скитаха по полето и не оставаха гладни, дори носеха и за майка си едно и друго в пазвите си. После навикнаха да отиват в чаршията и там намираха залъка си по-лесно и по всякакви начини: ще помогнат в някой дюкян, ще занесат или ще донесат нещо, а когато нямаше кому да помагат — посягаха и да откраднат. Хитри бяха и двамата, ловки и дръзки. Израснаха в чаршията и познаваха всяка работилница, всеки дюкян с людете му и като дойде време да си намерят и те постоянна работа — не отидоха да въртят тежки чукове в някоя казанджийница или в някоя ковачница, а се настаниха в търговската чаршия. Влезе Ицо, по-големият, в един манифактурен дюкян и каза кротко на стопанина:

— Аз… само за хлеба… да помагам, да помета дюкяна…

В такъв дюкян винаги има работа за момче на десетина или дванайсет години — ще заслужи то за един залък хляб. А Ицо така подхвана работата си, че чорбаджията му още към края на първата седмица каза на съседа си:

— Това момче има и на тила си очи.

И Миро се настани като брат си, но той в една бакалница.

Така бяха расли двамата братя, така бяха живели, че рано още познаха людете и живота им. В сърцата им се разгоря алчност, станаха себелюбиви и безогледно използуваха за себе си човешката доверчивост и всички човешки слабости. Хитри и предпазливи бяха двамата братя и най-напред спечелваха доверието на чорбаджиите, дето работеха, а сетне започваха скришом, неусетно да ги крадат и ограбват. Не минаха ни десетина години и двамата братя Баболеви си отвориха свое дюкянче, на самият край на чаршията. И казваха скромно:

— Работихме двамата, поспестихме от залъка си по некой грош, пък и на вересия взехме по нещо стока от-тук-оттам. Да си опитаме късмета, пък каквото бог даде.

Те не бяха скромни — преголяма беше тяхната алчност за пари, за богатство и всичко правеха с трезва сметка. Избраха малко дюкянче на края на чаршията, за да не пада в очи, но то беше на пътя, по който минаваха пазарджиите от полските села и чак оттатък, от планинските села по Железник. Всичко беше с тънка сметка у братя Баболеви: в дюкянчето си продаваха все дреболии, но много нужни на селските люде — игли, копчета, мъниста и всякакви украси за селското облекло, огледалца, ножчета, бои, а после започнаха да се появяват по рафтовете и по няколко топа памучни прежди или басма. Те бяха уловили тъкмо пътя на селските пазарджии, а по-малкият брат, Миро, пазарен ден излизаше пред дюкянчето и не пропущаше да мине селянин или селянка, та да не ги покани:

— Влез, стрико, в дюкяна, влез, стрино! Игли, конци, огледалца, сичко имаме, евтино продаваме, за сиромаси люде.

А по-големият, Ицо, седеше в дюкянчето и лъжеше наивните селяци със сладки и медени думи, та им вземаше два пъти, три пъти, пък и десет пъти по-скъпо. Парите бяха оскъдни и още повече у селските люде, но братя Баболеви вземаха за стоката си и яйца, и кокошки, и масло, и кожи. Пазарен ден дюкянчето се пълнеше с люде, но братята се оплакваха из чаршията:

— Немаме работа. Какво ще спечелиш от игли и конци?

На третата или четвъртата година те изоставиха малкото дюкянче и наеха голям дюкян в търговската чаршия. Още месеци преди това казваха на своите селски купувачи:

— От Димитровден нататък ще ни търсите в чаршията, в новия ни дюкян, на ъгъла срещу сарачницата на Реджеб ага.