Димитър Талев - Преспанските камбани

Такъв си е бил Стоян Глаушев винаги: лесно ще се засмее, лесно ще заплаче, но и радостта, и сълзите му идваха направо от сърцето. Ще се засмее той на Ния, но ще заплаче за Катето, която загина така неочаквано в ръцете на майка си. Стоян и сега не знаеше как бе умряла тя, но долавяше някак страшната тайна и че в тази тайна беше Султана. Той не смееше да пита и разпитва там, дето Султана бе сложила ключ, но с това скръбта му по умрялата ставаше още по-голяма. Трябва да е била много страшна смъртта на клетото девойче, щом Султана всичко скри. Но ето пък сега тая радост с Ния… Като царица влезе тя в къщата му, идеше му понякога да й се поклони до земята.

И децата на Кочо, по-стария брат, бяха като омагьосани от Ния. Зима беше още. Голям Сечко не беше минал, та малките човечета стояха вкъщи. Те все зяпаха по Ния и току посягаха да се уловят за полите й. Благой, по-голямото (най-голямото бе умряло преди година и половина от лошо гърло), ходеше подир нея като сянка:

— Стрино Нийо, чуваш ли… Стрино Нийо, знайш ли… Стрино Нийо, виж… А баба му Султана се караше:

— Стига де, по цел ден — стрино Нийо! Остави стрина си да си гледа работата!

Една вечер Кочо донесе от чаршията любеница. Беше дебелокора, възлеста зиморка, но голяма рядкост беше да се намери макар и такава любеница сега, толкова късно след Божик. Кочо влезе усмихнат, отиде и подаде любеницата на Ния, а ушите му пламтяха от радостно смущение. Майка му го проследи със строг поглед, но се сдържа — нищо не каза. Добре беше да зачита той снаха си, но какви са сега тия глезеници с любеницата! И тъкмо Кочо… който за десет дни и десет приказки няма да каже! Но едва на вечерята, когато срязаха любеницата, намери тя сгода да изкаже недоволството си:

— Каква ти любеница по това време! Мирише на тиква и… вече изкуфела. Колко даде за нея, Кочо? Язък за парите.

Стоян побърза да глътне залъка си и рече:

— Не е до парите, жено…

— Ами какво… — погледна го навъсено Султана от другата страна на трапезата.

Стоян гледаше засмян Ния, с ласкав поглед и отвърна:

— Кочо заради снахичката си… чест й прави. Пък ти — се обърна той с неочаквана смелост към жена си — какво искаш? Кое време сме сега, а ето замириса ни на любеница, на лето.

Свенливо се усмихваше Кочо, с наведени очи, а Раца, жена му, побутна съучастнически с лакът етърва си и лицето й, погрозняло поради бременността, сияеше. И тя — Раца, — колкото и да бе станала от някое време във всичко по-сдържана, дори отпусната, и тя изпитваше върху себе си чара на Ния, обаятелната й сила.

Ния бе свикнала с възхищението на другите към нея и го приемаше спокойно, мъдро. С тихо доволство и радост приемаше тя и видимото възхищение на людете в новия й дом. Радваше се тя, че им харесва, радваше се заради Лазара. Само от свекърва си, изпитваше стеснение и дори боязън — да не би да сгреши нещо пред нея, да не покаже неумение, неопитност в домашната работа. Друг беше редът в тоя дом и Султана беше единствена негова и безспорна господарка. Но и в тоя страх на Ния беше пак обичта й към Лазара — заради него тя искаше да се харесва на людете му и най-много на неговата майка. Това беше само през първите дни, докато Ния посвикна с новия си живот.

Тя вече не се боеше от свекърва си, макар да чувствуваше върху себе си нейната власт, която тежеше над целия Глаушев дом. Султана не преставаше да бъде внимателна и дори ласкава към Ния — по-внимателна и по-ласкава, отколкото към всички други в къщи, но като искаше да я въведе в реда на къщата не пропускаше случай да я насочва, да я поучава, тя се стремеше, вярна на природата си, да я подчини на своята воля. Ния мълчаливо, смирено се подчиняваше и свекървата доста се поучуди в себе си, че не срещаше никаква съпротива, ала скоро младата снаха започна все по-често да отговаря на нейните нареждания:

— Да, майко. Знам.

Тогава Султана остави в ръцете на Ния цялата работа, която бе й възложила като неин дял в общата грижа за къщата. Но старата не преставаше да я следи и колкото да беше тя предпазлива — Ния навсякъде чувствуваше върху себе си нейния бдящ поглед. Старата за сега не се сдържаше, макар много рядко, да подсети, да подкара Ния за едно или друго, но получаваше един и същ отговор:

— Да, майко.

— Пълни ли са бардучетата, щерко? Донесе ли дърва?

— Да, майко. И старата жена казваше с явно задоволство:

— Е харно, щерко, харно.

Както беше открай време, старата стоеше повече край огнището в общата стая, грижеше се за храната на людете си, а на Ния бе предоставено да се грижи за чистотата и реда в къщата — да помете, да изтърси, да избърше с мокър парцал, да донесе вода, дърва за през нощта. Раца — по-старата снаха — беше в последните месеци и я държаха по-настрана от всекидневната домашна работа, Ния вземаше всичко от ръцете й, караше я да лежи, но и тук се намеси свекървата:

Читать дальше