Димитър Талев - Преспанските камбани

Той трябваше да съчини протокол за днешното заседание на общинарите. Пред него бяха бележките му, но те не бяха достатъчни. Какво ще пише той за новия празник, за това, което каза Лазар Глаушев, и за поражението на Таки Брашнаров? Не бяха достатъчни само бележките, колкото и да бяха точни и подробни. Имаше нещо друго, което Чингелов не бе успял да улови в бележките си, а остана неизказано в сърцето му, гореше то и сега там като жив огън. Какви думи да намери той тъкмо за него, какви думи да измисли? Да се излее то върху жълтеникавите корави страници на протоколната книга и да остане там за вечни времена!…

Мина доста време, слънчевото петно на отсрещната стена започна да червенее, да намалява и гасне. Най-после Ордан Чингелов грабна перото и хищно го размаха близу до очите си. Топна го в голямата мастилница и едва ли не легна цял върху ниската маса, с нос до самата хартия. Между четирите стени на стаята сега се чуваше острото скърцане на перото и върху жълтеникавата хартия бавно се проточи дълъг ред от еднакво замъглени и надебелени, еднакво правилни и четливи, хубави букви, а след него започна да се ниже също такъв, вече втори ред, после трети… Слънчевото петно на стената отсреща бе угаснало и широката стая беше се изпълнила с предвечерен здрач, — когато Ордан Чингелов се изправи с отпуснати, уморени ръце върху масата, опулил очи пред себе си като бухал. Някъде наблизо край прозорците на стаята цвърчаха оглушително цяло ято врабчета и все още думкаха далеко там тъпаните. Чингелов пак нищо не чуваше и свали с умиление очи върху страниците на протоколната книга. Трептяха като живи дългите редици ясни, красиви букви и в тях блестеше, в тях пламтеше сега огънят, който бе горял в сърцето му:

„Преспанска Болгарска Община: 11 мая 1866… ч ся ръши днешний день да бъде общий народенъ празникъ за слава и признаюе Свети Свети Кирила и Методиа двоицата Солунски братия учители и просветители болгарски и славянски, во цьрквити да ся служи тържествена служба и чаршията да ся затвори, вси да ся применятъ и да ся веселятъ, училището да ся украси и всие именици да отворятъ домовете си, ядене и тене да има изобилно и който има повеке да даде на сиромаси и да ся излиза на зелена трева сосъ пъсни и веселба. Великдень е първи Божи празяккъ, Рождество е втори и после е за насъ днешнй день на Овети Кирила и Методя и наредъ сички други следъ нихъ. Така же ся рьши н да бъде во веки вековъ и който промЬни да бъде проклетъ и презрянъ: а също ся рьши това да ся разгласи средъ народъть и да ся прочете отъ църковни амвонъ за знание на сички благочестиви християни.

И второ ся реши на днешнй же день да ся услови за класний учитель во градското ни училище учительтъ г-нъ Райко Вардарски, който да отвори новъ классъ за по-големите деца. Като за първа година Общината му нареди плата 6000 (шесъ хиляди) гроша годишно и ще му се плати на три плати… Общинаротъ

Таки Брашнаровъ дигна вопросъ за прогонените елински учители) но му се отказа и той остана засраменъ…“

Ордан Чингелов прочете два пъти протокола от край до край. Не намери никаква грешка. Ала все пак останало бе в сърцето му нещо недоизказано. Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце. И не бе учил много Чингелов, усърдието му и ревността му за народните работи бяха много по-големи от знанията му.

Училищните настоятели повикаха в общината Райко Вардарски и му прочетоха протокола за неговото назначение.

— Съгласен ли си с нашите условия, учителю?

— Съгласен съм.

— Подпиши се тука, учителю. Да се знай. Райко Вардарски подписа протокола с цялото си име. Наброиха му от общинската каса две хиляди гроша — цели шепи бели меджидии и череци, една трета от годишната му плата.

— Може да имаш нужда, учителю, та рекохме, макар още да не си захванал работа…

— Имам нужда — каза той просто и добави: — И работата ще си почна.

— Ами лето иде, горещини големи захващат и полска работа има… не ще можеш да събереш много деня.

— Ще отворя най-напред неделно училище. За по-възрастни, които не са учили четмо и писмо, а искат да се учат.

— Харно си намислил, учителю.

— А докато поразминат горещините и понамали полската работа, да постегнем училището. Ще водя аз два класа: първи и втори. Големата стая в училището ще я преградите со стена, за да не си пречат децата. Ще има врата, да влизам от едната стая в другата. Ще ми направите и двайсет нови чинове. Аз ще покажа на дърводелеца какви да бъдат.