Димитър Талев - Преспанските камбани

Преди непълни два месеца той бе още в Анадола, заточен в едно село край Бруса. Заптие го доведе в Бруса за да му съобщят, че е вече свободен. Поиска да го види и тамошният вали паша — нямаше много работа големецът в далечна, забравена Бруса. Но още щом се показа неволникът на вратата на одаята му, пашата дигна ръка:

— Стой там! Не влизай… Ти… учител ли си наистина?

— Бях — отговори заточеникът.

— Но как тъй… погледни се! Вардарски беше цял в дрипи. Бос. Въшки пъплеха по дрипите му.

— От близо четири години съм в Ерекьой — каза той на пашата. — Доведоха ме заптии само с дрехите ми на гърба и с едно око. Бедно село е Ерекьой, а не можех аз ни да ора, ни да копая.

— Как живееше през тия четири години?

— Бедни са людете в Ерекьой и гладни. Но и бедните люде обичат да се повеселят, да послушат песен. Научих се да свиря на тамбура и добри хора не ме оставиха да пукна от глад. Помагах по нещо и в работата им.

— Защо те пратиха на заточение?

— Вие знаете, паша ефенди.

— Искам ти да ми кажеш.

— Обидих гръцкия владика в Струмица. Той и тамошните чорбаджии ме наклеветиха, че съм бил бунтовник и враг на падишаха. Откараха ме в родния ми град. Затвориха ме, биха ме, извадиха ми окото с бич…

— Ето, сега падишахът ти прощава…

— Какво има да ми прощава той, вали паша ефенди… Пашата се загледа в него със строги очи и после рече:

— Малко ти са, изглежда, тия четири години. Виждам: непокорен човек си ти. Гледай да не те доведат пак тук. Тогава може да извадят и другото ти око. Къде ще отидеш сега?

— Ще се върна в родния си край. Като птицата лети, лети и пак се връща в гнездото си. Пашата поглади брадата си замислен.

— Чуден милет 5 5 Милет — народ. сте вие там, в Румелия — каза той. — Неспокоен милет, непокорен.

— О, вали паша ефенди… Такива сме ние, човеците: обичаме кроткото агне и го хвалим, че то лесно ляга под ножа ни. А мразим вълка, който иска да ни го отнеме. Не според истината и правдата съдим ние, а според ползата, която имаме.

Пашата изблещи срещу него очи. Долавяше той смисъла на думите му, но не напълно и се боеше да не се покаже глупав. И току махна с ръка:

— Върви си.

Вардарски и сега се усмихна едва-едва в брадата си, а мисълта му беше все там, в далечния Анадол…

Върна се той от Бруса пак в Ерекьой. Не искаше да напусне бедните анадолци, без да им се обади. Не бяха го оставили те да умре от глад — добри люде бяха, смирени, макар и от друга вяра. Пък и тамбурата си бе оставил в Ерекьой, а нямаше никакво друго богатство.

Каза в селото, че се връща в родния си край. Турците клатеха глави съчувствено, после си пошушнаха нещо и селският коджабашия му рече:

— Ти ще останеш с нас още тая нощ. Да ни посвириш с тамбурата още еднаж.

Те ядяха хляб като черна кал, но тоя път заклаха овен. Събраха се всички мъже ерекьойци в къщата на селския коджабашия. Свири и пя Вардарски до късна нощ, а в песните му беше тъгата по далечния роден край и радостта му, че се връща там. Мълчаливо слушаха простодушните селяци — и те със своите тъги и копнежи, но, според обичая си, бяха сдържани или пък не умееха да дават израз на чувствата си. Само час по час някои ще въздъхне или ще прошепне тихо:

— Аферим…

Тъжен народ, потиснат, мрачен. На другата сутрин всички мъже ерекьойци излязоха да изпратят неволника чак вън от селото. Той беше само с тамбурата си в ръце и премина пеша от Бруса до Цариград. Там намери свои люде — костурци, ресенци, копривщенци, панагюрци — и те го облякоха, обуха го и го качиха на кораб, та стигна в Солун…

Какъв живот, какъв живот! Като апостолите Христови тръгна той по родната земя да учи народа си на това, което и сам бе учил дълги години и с голямо усърдие. Но не беше само науката и знанието — по-важно и по-трудно беше да се разгори вярата в изстиналото сърце на народа, вярата в собствената му правда… Учителю! По примера на Христовите апостоли ще оставиш и родната си майка дори заради народа си, заради неговата велика правда! Ще оставиш всичко свое и ще презреш — и дом, и богатство, и всяко лично свое благо заради народа си и ще възлюбиш неговата правда повече от всяко друго благо на тоя свят…

Вардарски стана и започна да се разхожда по тясната стая. Бялото пламъче на светилника ту заставаше неподвижно, ту започваше да трепти, да трепти — аха да се откъсне от фитилчето си. Вардарски ходеше от ъгъл в ъгъл, по стените зад него ту се надигаше до тавана, ту се снишаваше чак до пода разкривената му сянка. Къде се бе върнала мисълта му — чак в Анадола, към ония най-черни негови дни, когато едва не умря от горест по родната земя, сред люде, с които не можеше да проговори ни една дума на своя език, прогонен там от насилници? Къде се луташе сега мисълта му тревожна назад през изминалите дни? Той бягаше от себе си, а никой никога не е успявал да избяга от себе си, да избяга от своя грях…