Димитър Талев - Преспанските камбани

— Да видиме днеска за празника. Народът празнува, чаршията остана затворена. Да решим веке каквото ще решим и за новия учител. — Лазар млъкна, но виждаше се, както винаги, всички очакваха най-напред той да се изкаже. Лазар стана и продължи: — Досега днешният празник беше само на училището и беше полупразник. Както и за много други неща, беше се затъмнило в паметта ни, забравили бехме и не си спомняхме добре какво са били за нас двамата солунски братя свети Кирил и Методий. Видехме какво стана днеска в църквата и какво става по целия град. Чухме сички словото на учителя Райко Вардарски. Аз казвам да приемем и прогласим днешния ден като най-голем наш празник и свети Кирил и Методий да прогласим за наши най-големи светци. Така се прави и по много други места. Кирил и Методий са наши славянски светци, наши народни и първи учители и просветители…

Като започна да повишава тон Лазар Глаушев, някои от общинарите попоглеждаха вече към Таки Брашнаров, който винаги го прекъсваше. Послуша и сега Брашнаров, присвил дебелите си черни вежди, и току изкриви презрително алените си, доста пълни устни.

— Много празници ще станат — прозвуча из цялата стая гласът му, но той веднага се опита да потисне недоволството си, както правеше винаги: — Другите, поучените народности немат толкова празници като нас. Ние се празнуваме и работите ни назад остават.

— Да — кимна рязко Глаушев, — право е това, ние много празнуваме. Но аз съм готов да се откажа от секи друг празник, а нема веке да се откажа от днешния празник.

— Що бре! И от Богородица ли ще се откажеш, и от свети Никола, и от свети Георги? — размаха сърдито ръце срещу него Яким Ортомар, та цигарата падна от дългия му чибук и той хищно се хвърли да я дигне. Грозно беше да го гледа човек — едва ли не пропълзя по пода с белите си коси.

— Не, дедо Якиме — отвърна Глаушев. — От Богородица ние нема защо да се отказваме, от верата си нема да се откажем, но свети Кирил и Методий са просветили нашия народ и сички славянски народи. Без вера не може, а може ли без просвета?

Пере Роглев, стар търговец на памук и басми, който също гледаше да седне все по-близу до председателя, се опита да намери средно решение.

— Ами нека бъде празник днеска — каза той и цялото му закръглено, розово лице се ухили угоднически срещу Таки Брашнаров. — Нека бъде, ама следобед да си отворим чаршията. Да не остава назад и работата ни.

Никой не обърна внимание на думите му и той почеса без нужда дебелата си гуша, цяла обрасла с доста дълги, бели косъмчета. Лазар продължи:

— Предлагам и моля да се вземе решение, да се запише в протоколната книга и да се разгласи между народа, че днешният ден, 11 май, ден на светите братя и равноапостоли Кирил и Методий, става наш истински празник, който ще се празнува сека година тържествено, и чаршията през целия ден ще бъде затворена, и никаква работа нема да се работи на тоя ден. Народът и сам го направи веке, но да се реши и обяви, та никой да не се двоуми и да не променя по своему.

Таки Брашнаров подръпна черните си мустаки — единия, после другия — и това беше знак, че се гневи, но не издаваше гнева си, а рече бързо, пренебрежително:

— Да не сме ние патриаршески събор, та ще прогласяваме нови празници!

— Ха де, ха де! Що сме ние? — викна пак Ортомар. — Патрици.

Лазар Глаушев се загледа в Таки Брашнаров, после премести погледа си, навъсен и тежък, върху Якима Ортомар, а после, за един миг, и върху Пере Роглев. Глаушев си мислеше: „Какво търсят тия трима човеци гука, кой ги доведе между преспанските общинари? За каква полза? Те са винаги като камен пред колелото. Избрахме ги общинари за хатъра на по-заможните. Да нема недоволни в Преспа. А те като камен пред колелото за сека работа. Но коларят спира колата си и отстранява камена…“ Сетне Глаушев изви поглед накъм другите общинари. Ето Андрея Бенков — о, ти, чиста и вярна душице! — ето дядо Димо Пърлев, той още чука с обущарския си чук, а е близу на седемдесет години, но като е за народни работи-захвърля и чук, и дюкяна си ще запали. Ето Борис Мутафчия, Алекса Кочов, Найдо Вирчев, ето Миле Рибар — те всички и в огън ще се хвърлят за народно добро… Гледаха го те с пламнали погледи и чакаха да чуят какво ще отговори. Вярна дружина бяха и сговорна, и няма да го изоставят никога… И Лазар отговори:

— Патрици ние не сме, дедо Якиме. Но ние тука решаваме за Преспа. И нема да слушаме веке патриците, като е за наши народни работи.

Стана Миле Рибар — широк, силен мъж, със строго лице, с ръце като лопати, та не знаеше къде да ги дене. Той беше рибар и голям ловец, все с ножове и пушки се разправяше, гледаше смело с големите си тъмни очи, та и най-злите агалари в Преспа приказваха по-кротко с него, когато се спираха пред дюкяна му за риба. Сега той попогледна изпод вежди Таки Брашнаров и Якима Ортомар, после тръсна и двете си ръце, като да искаше сам себе си да насърчи, че не му беше лесно да говори пред толкова люде. Но и не беше много дълго словото му.