Димитър Талев - Преспанските камбани

Учителят забеляза, че и Лазар Глаушев огледа църквата на няколко пъти, сетне потърси погледа му между толкова глави и рамена, които ги разделяха, и леко му кимна със засмени очи. Доволен беше Глаушев, че се бе събрал днес толкова народ в църквата, и като че ли искаше да му се похвали. Вардарски посрещна веселия му поглед и лявото му здраво око гледаше строго — не, той, Глаушев, не знаеше тайната на това стичане на народа в църквата! Камбаните събраха тоя народ. Както позовеш народа, така и той ще ти отвърне. А вие какво досега? Празник и не празник… Ала учителят нямаше време да мисли за едно или друго, за странични неща: той напрягаше ум, събираше най-хубави мисли за днешния празник, за двамата солунски братя и се готвеше да ги изрече пред събраните тук люде, чакаше сгодния миг, за да излезе пред целия този народ. Не му беше за пръв път да излиза пред толкова народ, но сърцето му се блъскаше тревожно в гърдите, нечия ръка стискаше гърлото му. Той знаеше, че ще премине това и сърцето му ще затихне, гласът му няма и да потрепери, но някак бързо мина времето, бързо дойде мигът, когато трябваше да се качи на първото стъпало пред владишкия стол и после на второто.

Утихна отеднаж, сякаш се изпразни цялата църква, и все пак всички бяха тук, гъсто около него, обърнали всички насам лица и втренчени очи. Не започна Вардарски с молитва и набожни думи, а викна с пълен глас и цялата църква притаи дъх:

— Народе болгарски… Дойдох аз от чуждо место между вас, но ние сички сме болгари, братя рождени и чисти славяни. А що е това болгарин? Народ, дошъл от Волга — велика река, — народ, от бога произлезъл, затова и богарин се нарича, народ богарски се нарича. Такъв народ сме ние — болгарски и славянски, народ чист, що не знае ни лъжа, ни кражба, ни лукавство, ни коварство, народ гостолюбив и секога на помощ ще ти се притече, народ многоброен и храбър, и милостив. Ако ми рече некой, че това е самохвалство, тогава аз ще го попитам: кои са по-добрите от нас? Дали гърци или турци, или власи, или сърби, или немци, или франки, или ингилизи? Те не са по-добри от нас, а ние не сме по-лоши от тех. А като поверваш в доброто, ще влезе то в сърцето ти и сичко, що е добро. Благодарен съм на бога, че ме создал болгарин, и се гордея пред сички с името си болгарско. А кой от вас не ще каже същото, братя мои?…

Събраните тук люде, притиснати рамо до рамо, глава до глава, не се помръдваха, втренчили очи в тоя непознат човек, който се бе изправил на стъпалата на владишкия стол. Но те с още по-голямо съсредоточение бяха се заслушали в гласа му, който ехтеше силен, гръмлив, изпълваше цялата църква, властен и сладкозвучен в същото време. Вардарски изричаше смели, дръзки, горди думи, а преспанци не бяха чували друг да им говори така. Те бяха чували от същото място, от същите тия стъпала жалби и молитви, клетви и роптания, а сега тоя човек искаше да събуди тяхната поругана гордост. Те го слушаха изненадани, смутени и всяка негова дума разгаряше в сърцата им нова, непозната жажда, неизпитана сладост.

— Народът наш иска своята правда — продължаваше Райко Вардарски и гласът му не отслабваше, а ставаше негли по-силен, с още по-голяма сила се вливаше в сърцата на тия люде, като жив огън. — Народът наш воюва за своята правда. В мъки адови живее той от векове и неговата правда е света, неговата правда е чиста и велика. Той нема да се уплаши, нема да отстъпи и кога дигне меч за своята правда, не ще погази чуждата правда. Вървете, братя мои, не се спирайте, не се оглеждайте, пътят е избран и ясен пред очите ни: в тая църква ще се слави бог на болгарски език, в училището ще се чете и ще се пише на болгарски език, както се говори в твоя болгарски дом. Но ти, народе преспански, дали си и ти там, дето са сички твои братя?

Тишината в църквата като че ли отеднаж стана още по-дълбока. Млъкна за един дълъг миг и Вардарски, като че ли очакваше отговор. Някой нататък с мъка се бореше с кашлицата си — да я задържи, да я заглуши. Наблизу срещу Вардарски бе застанал около петдесетгодишен мъж, изправил глава над околните, и гледаше с опулени очи, с увиснала челюст, та се чуваше наоколо хрипливото му дишане. Вардарски се придръпна назад, сетне се вдаде напред и дори се приподигна на пръсти, дигна ръка:

— Ти, народе преспански, с какви мисли се разбуди днес и какво бе наумил да правиш на тоя ден? Ти мислеше за дюкяна си, за нивата си, ти се готвеше и днес за трудове и кярове, но църковните камбани те повикаха в божия дом! А днес, братя болгари, е нашият най-голем празник! Благословен да бъде тоя светъл ден на светите братя Кирила и Методия, на двамата братя от Солуна, които просветиха болгарския народ и целия славянски род! Когато ти, народе, забрави името им, ти живея в тъмна тъмнина и под чужда воля и власт, защото те са твоето слънце и без тех ти ще бъдеш слеп и глух. Те ни дадоха наше писмо и наша книга, те ни дадоха живот, защото мъртъв и безплоден е секи народ, който нема свое писмо и своя книга. Фанариотинът зъл и лукав, за да вземе душата ни, хвърли в огъня най-напред книгата ни. Забравете днес, мили братя, земните си грижи, отдайте се на радост и празнично веселие и пейте благодарствено славословие към нашите славяноболгарски апостоли свети Кирил и Методий!…