Димитър Талев - Гласовете ви чувам

Ния нищо не му отвърна — нямаше повече сили да го утеши и тя на свой ред.

Когато оставаха сами, мълчаха и двамата пред недопитата чаша на тяхната неизмерима горест — на самото й дъно все още проблясваше капка от надежда. Така е винаги с човешките скърби, дори и когато очите виждат пресъхналото дъно на горчивата чаша.

На третия или четвъртия ден в дюкяна на Лазар Глаушев влезе капитан Перуко, от чуждите офицери инструктори, каквито имаше по всички македонски градове. Лазар стана да го посрещне, подаде му столче близу до своето място там. Чужденецът бе научил по нещо български и турски и започна разговора направо, както мислеше, че трябва да бъде по войнишки.

— Господин Глаушев, аз съм приятел на вашия народ. И се прекланям пред неговия героизъм.

— Благодариме ви, господин капитан — отговори Лазар предпазливо…

— Аз бях на Стражица. Четиридесет и двама мъже загинаха там. Могли са да се оттеглят, но предпочели смъртта, като истински герои. Мнозина от тях са се самоубили. Майор Етхем бей, който командуваше аскера на Стражица, беше удивен. Ето, каза на войниците си, вижте как умират комитите! Той е от новите турци. Истински офицер.

Лазар мълчеше. Чужденецът продължи:

— Знам аз и за вашия син. Моля — дигна ръка той. — Не искам нищо от вас. Нищо не питам. Искам

само да ви покажа една фотография. Смятам го за свой дълг.

Лазар усети как дишането му започна силно да се затруднява. Капитанът бръкна под мундира си, извади навита на руло фотографска хартия, подаде я на Лазар а:

— Погледнете. Може би ще ви интересува.

Лазар разгъна коравата хартия — нужни му бяха усилия, за да скрие нетърпението си. Лъскавата снимка не беше много ясна, но виждаше се там всичко: налягалите между камъните мъртъвци, някои полуголи, а други и съвсем голи. Изгледът им беше още по-внушителен при тая голота. Още по-мъжествени и чисти изглеждаха те в своята смърт. Лазар веднага позна своя син. Лицето му беше цяло черно от кръвта, с която бе зацапано, ала бащините очи познават не само по лицето. Бащините очи познаха по ръката, както беше отпусната край неподвижното тяло; познаха още повече по всички и най-дребни неща, които бяха само негови, по цялото негово положение, както бе легнал край скалата. Но Лазар Глаушев не показа нищо пред чужденеца. Той не бързаше, не можеше да откъсне поглед от снимката и това рече с твърд, напрегнат глас:

— Защо са голи, господин капитан?

— Тая паплач… аскерът. Нахвърлили са се да ги събличат.

— Не ги ли спре началникът им? — дигна поглед най-сетне Глаушев.

— Беше късно вече.

— А, късно. А вие, господин капитан, ги… кадро-сахте.

— Да. Нужна ми е тая фотография. Нужна ми е за моята архива.

Лазар Глаушев зави снимката и му я подаде; ръцете му не трепереха. Той каза:

— Тука не е моят син.

Офицерът го погледна един миг и не повярва — все пак Глаушев не можеше да скрие бледността по лицето си.

— Задръжте я, господин Глаушев. Аз я донесох за

вас. Може би други ще познаят някого. Това са ваши хора.

Лазар прибързано дръпна ръката си — дойде му да притисне снимката към гърдите си и се уплаши в същото време да не би чужденецът да си я вземе. Но това беше само за миг. Той се обърна спокойно и я сложи в сандъчето, дето стояха търговските му тефтери. Привидното му спокойствие вече не го напусна.

— Да, господин капитан, наши хора. Наши деца. А вие сега, що… само ще ги кадросвате ли? Ще имате и други такива кадра, ще имате.

Чужденецът на часа го разбра:

— Господин Глаушев… Уверявам ви. Ние сме безсилни. Искаме да помогнем на християнското население в Македония, но турците ни пречат. Виждаме всичко, но сме безсилни.

— Не казвам за вас, господин капитан. Виждам, добър човек сте вие, приятел наш. Но аз за Европа говоря. Не е безсилна тя, но само себе си гледа. И с доброто, което божем иска да ни направи. И още много такива кадра ще види тя. Как са ги убили ще види и голи са ги съблекли.

Офицерът стана да си върви:

— Аз се срамувам, господин Глаушев. Срамувам се като европеец. Жестока е неправдата към вашия народ. Сбогом, господин Глаушев.

Лазар го изпрати до вратата на дюкяна си.

Отиде, извади снимката от сандъчето, но не я погледна отново; по-добре я виждаше в себе си, остана тя завинаги пред погледа му, остана завинаги в него. Зави я внимателно в чиста хартия, скри я в пазвата си. И може би за пръв път Лазар Глаушев не знаеше какво да прави по-нататък. Какво ще прави най-напред с Ния, какво ще й каже. Снимката той няма да й показва — ще познае тя сина си и по-добре от него. Ще остане образът на мъртвия още по-дълбоко в нея. С черно лице, а е същият Борис. Техният син. Кадрото няма да и показва той и засега няма нищо да й казва. Стига й тая рана, сегашната. Нека поработи времето върху тая рана, времето — целителят, утешителят. Едно е да ти умре в ръцете, да го видиш мъртво в ръцете си, да трепериш, както някога, когато беше мъничък синът им и толкова често болен, та и колко пъти двамата бяха изпитвали смъртен страх за живота му; друго е да не си видял с очите си, да живееш само в страх, но и с малка поне надежда. Той няма да убие в Ния тая малка надежда. Няма да й покаже черното лице на мъртвия, както го видя и го вижда той сега.