Димитър Талев - Гласовете ви чувам

— Не стреляй! — екна отново гласът на Юнкера и сякаш на различни места едновременно, разтича се той пак между скалите: — Пести патроните! Далеко са още! Слушай моята команда!

Ала не мина много, и битката започна без неговата команда. Нов прибързан изстрел повлече гъст пукот от всички страни на каменистия връх. Турците бяха на сто и петдесет или двесте крачки — кой ли би чакал да дойдат още по-близу, би се сдържал пред такъв примамлив прицел. А те идеха, идеха, мълчаливо, самоуверено. Туктам зад веригите им изоставаха мъртви или ранени, като захвърляни в зелената папрат, гъстите тъмни редици сякаш се отърсваха от тях. Четниците стреляха съсредоточено, упорито, пукаха безспир четиридесет и две пушки, редиците на аскера изоставяха след себе си все повече ранени и убити. Някои от тях, по-леко ранени, седяха във високата папрат или пропълзяваха зад някой камък, зад храст или дърво, други слизаха надолу — свършили сякаш работата си, бързаха да се върнат, откъдето бяха тръгнали.

Иззад планинските върхове на изток изеднаж пламна п горещото юлско слънце. Засия весело зеленината по редищата, озъбиха се сиви скали, потекоха червени разровени брегове, дълги, бледи сенки се промъкваха една след друга през дълбоките долища, по хладните усои. Високо над хоризонта се бе дигнало цяло шествие от бели облачета, рееха се по светналото небе — тържествени знаменосци на изгряващото слънце. Никой от хилядите люде из планината не подигаше очи към небето. Когато настъпващият по склоновете на Стражица аскер наближи още повече каменистия връх, чуха се отново тръби — ту по-ясно и наблизу, ту изтихо, някъде по-далеч. Засвяткаха изтеглените саби на офицерите, поколебаха се и току се люшнаха нагоре сгъстените вериги на аскера. И някак много по-късно, през пукота на пушките, нахлу между скалите на върха глух, ала мощен вик:

— Аллааах… Аллааах…

Живата вълна се блъсна от няколко страни в подножията на скалистия връх и там се разпадна сред трясъка на десетки бомби. Разпокъсан на отделни по-големи и по-малки групи, аскерът бързо се дръпна наназад,

а после и цялата навалица се втурна надолу, разпиля се по стръмните склонове, сподирена от пукота на четнишките пушки, от дружен вик:

— Уууррраааа…

Върху най-високата скала изникна Хашлакът, разперил дългите си ръце и пушката му нагоре, сякаш да стигне високото небе:

— Чакайте бреее… вашата мама читашка!

Като съпровод на поразредилата се стрелба на Стражица другаде някъде низ планината заклокочи и не спря бърз, разбъркан пукот. Започнало бе и там сражение.

Докъм пладне турците атакуваха три пъти Стражица, но не можаха да заемат каменистия й връх. При последното си отстъпление те смъкнаха надолу всичките си ранени и убити. Но битката не беше свършила.

Започна разредена, ленива стрелба. Останали бяха турци около четнишката позиция, скрити зад камъни, дървеса или в трапища и дупки, стреляха по скалите нагоре, стреляха и четниците по тях, следяха се, дебнеха се, целеха се продължително и от двете страни. Аскерът далеко надолу се пръсна на купчинки, но никъде не се прекъсна живият обръч, който бе обхванал Стражица. Четниците наблюдаваха как раздадоха храна на войниците, които насядаха да обядват. Още по-далеко нататък, в сянката на един дъб, бяха се разположили група офицери и се виждаше как шетаха около тях войници, да им прислужват. Посегнаха към торбите си и някои от четниците, които имаха сърце да се хранят.

Някой се обади:

— Да слезем долу, да обедваме заедно. Нихните торби са по-пълни.

— Турски хлеб аз не ям. И хлебът им смърди на тия некръстени кучета.

— Ех, пък ти… Хлебът си е хлеб.

Надигнаха се гласове за вода, задрънкаха празни манерки. Мнозина бяха изпразнили манерките си още през време на битката. Наскачаха неколцина да събират празните съдове, спуснаха се надолу, накъм изворчето, ала скоро се върнаха:

— Не може да се налее… Пукат, майката им. Не дават да припари човек до извора.

Пиха от тия, които имаха вода, подаваха си един през друг манерките, и пиха по-жадно сега, когато водата беше малко.

— Ей, по еднадве глътки! Ще останем съвсем без вода.

Някой промърмори:

— Не ще и ни требва много вода…

— Миряса и Хашлакът. Нема веке тютюн у никого.

Така мина близу два часа време. По-рядко се чуваше и изстрел, сякаш колкото да се знае, че противниците продължаваха да стоят един срещу друг. Кипеше сражение сега по височините оттатък поляната. Честата стрелба се сливаше в един общ екот, като глуха, далечна гръмотевица и само час по час ще се отдели самотен, ясен изстрел или трясък на бомба, ще се изсипе отеднаж гъста редица от гърмежи, като че ли съвсем наблизу: