Димитър Талев - Гласовете ви чувам

— Татататата…

Четниците на Стражица все надаваха ухо натам по-надигаха се и да погледнат.

— Ще се измъкнат нашите.

Никой не отговори. Нямаше и какво да се говори. Тия там, отсреща, ще се измъкнат, но тия тук, по обсадените скали, няма да се измъкнат. Това е и никой нищо не може да промени.

Слънцето сякаш не се и помръдваше, както се бе дигнало над Стражица. Изчезнали бяха някъде и белите облачета. По снишилия се побелял небосвод между забулените в мъгла и слънчев блясък планински върхове наоколо се стичаше на широки потоци нажежено, светнало олово. Скалите на върха пареха. Четниците се притискаха към бледите сенчици, които едвам покриваха едната страна на блесналия камък. Там ще сложи някой рошавата си глава, но не може да я скрие в камъка.

Цветко се оплака:

— Да не беше барем тоя огън… Набъбналите му устни лепнеха.

— Ще мине, Цветане. Още малко — рече Глаушев, без да го погледне. Като на дете, което искаш да залъжеш, щом не можеш да му помогнеш.

Цветко мигом се обърна към него, с големи, уплашени очи. Ще мине. Как ще мине?

Тръгнаха да обикалят позицията Кирил Кончев, Юнкерът, качил се бе тук и Костурчето, отдалеко се чуваше поиздрезгавелият му тенор. Питаха те четниците за патроните, по колко патрона имат още; да ги пазят, да не пускат на вятъра куршум.

— Турци много — шегуваше се Костурчето, тръсвайки буйните си къдри.

Повикаха и Бориса. Между изправилите се скали имаше едно по-широко място, осеяно с по-дребни и по-едри камъни. Там се събраха четиримата. Кирил Кончев се заоглежда, като да търсеше къде да седне, и каза някак поучително:

— Тук ще се съберем… накрая. Виж, като в църква.

— Ти пък!… Църква — сопна му се весело Костурчето. — Да не искаш да повикаме и попове?

Юнкерът дигна фуражката си и я натисна на същото й място, опъна ръце като за доклад.

— Патроните се привършват. Никой не каза, че има повече. Тук ще дадем последния отпор и… край.

— Немаме вече много грижи — рече Глаушев и се притъкми да се върне на мястото си при Цветко.

Неочаквано по камънака наоколо като че ли се изсипа рядка, едра градушка. Нямаха време и не беше нужно да се оглеждат: по близкия рид насреща пукаха изтънко маузери. Там се бе настанил аскер и стреляше по скалите на Стражица. По камъните тупкаха твърдо, отскачаха и съскаха куршуми. Костурчето изеднаж трепна с опулени очи и така остана за миг. Най-напред падна пушката му, после и той самият се просна с целия си ръст. Спуснаха се над него и тримата. Мъртъв. Юнкерът се изправи с побеляло лице:

— Сега там, на площадката, кой… Кирил Кончев рече навъсен:

— По-добре да не знаят там. Ще се справят и сами. Юнкерът прибра бързо патроните на Костурчето,

дигна пушката му и я разби о близката скала, захвърли ядно останалата в ръцете му цев. Пръснаха се и тримата мълчаливо. Рядката оловена градушка чукаше по скалите.

Турците отново се бяха дигнали на пристъп и пълзяха насам от всички страни.

— Тататааа, тататаааа — повтаряха настойчиво тръбите им.

Святкаха сабите на офицерите, смешно, ала и застрашително се поклащаха високите калпаци на неколцина от тях при всяка стъпка по стръмнината. Алените фесове на аскера сега, на слънцето, цъфтяха на дълги редици, по-други изглеждаха и смуглите лица на войниците. И бързаха нагоре, по-отдалеко се чу сега и бойният им век:

— Аллааах…

Тоя път те негли бяха решили да не се връщат. Сгъсти се и стрелбата на маузерите от насрещния рид.

Започнаха стрелба и четниците, почти всички едновременно. Никой не мислеше за патроните си, не можеше и да мисли срещу настъпващия аскер. Никой и не се радваше, като виждаше как все повече ранени и убити се смъкваха от гъстите турски редици, търкулваха се в разлюшкалата се папрат.

Турците удариха най-напред четнишката позиция на каменната площадка. Навсякъде другаде беше много по-трудно да се мине. Струпаха се там стотици срещу двайсетина, напираха с бясна, отчаяна ярост, човек до човек, насочили дългите си щикове. Офицерите шибаха със сабите си, без нужда — войниците сами се надпреварваха, блъскаха се един в друг, прескачаха, газеха повалените си другари. Дори се умълчаха в сляпата си решителност. За късо време, за няколко минути, те прегазиха площадката, заляха я, нахвърлиха се върху неколцината останали живи четници, нахвърлиха се и върху мъртвите, да ги мушкат и порят с ножовете си, да тъпчат и ритат с подкованите си обуща окървавените им глави.

Никой от четниците горе, между скалите, не забеляза какво стана оттатък, на каменната площадка. Не се отдели, не побягна нагоре нито един от нейните защитници.