Димитър Талев - Гласовете ви чувам

Всички други се бяха струпали около масата на Венчев и говореха един през друг:

— Господин Венчев… душата си давам аз за тебе! Речи само! В огъня влизам за тебе! Това се казва началник! Той за нас, ние за него! Господин Венчев… само кажи: ей сега ще утепам когото искаш…

— Скрий си пищола, Люто… — изръмжа Коте. — Оружие се вади само за работа. Хайде, стига! — махна той с ръка към всички. -Седайте там по масите си да плюскате. Хайде, къш!

Механджията започна от масата на Венчев, сложи вино, печени меса. Като изпиха по една чаша и Коте наля отново, Венчев се приведе сега по-близу до него и рече изтихо:

— Кибаров е винаги в джеба ми. Но да чукнем гръцкия консул, това наричам аз добра работа.

Коте изпи, без да бърза, и втората си чаша, сложи я предпазливо на масата, огледа я пак и сякаш най-важното сега беше чашата, а не това, което каза:

— Ами ще го чукнем, господин Венчев. Ти само заповед ай.

Венчев се отдръпна от него и отправи поглед някъде над главата му. Големите му тъмни очи се поизблещиха, като да не виждаше добре в замъглената от тютюнев дим жълта светлина на двете ламби, откъм врата му се надигна руменина. Той попита пак изтихо, без да погледне събеседника си:

— Познаваш ли го?

— Познавам го. И Зарчето го познава — посочи Коте с брада своя другар.

Руменината по лицето на Венчев се сгъсти:

— Тия дни проследете кога влиза, кога излиза… тъй, огледайте местото. Да знаем как да я скроим.

Коте не можеше да откъсне очи от чашата си:

— Харно. Лесна работа.

Сега Венчев опря поглед право в лицето му и когато заговори, обърна погледа си към Зарчето, сякаш искаше тъкмо него да убеди:

— Него требва да ударим. Гръцкия консул. Техните паликарета изпобиха нашите селяни по Костурско, Леринско. А ние по главата ще ги ударим. И ще се знае, че ние сме ударили, а не… Кибаров.

Усетил погледа му върху себе си, Зарче се пораздвижи, столът заскърца под него:

— Гавазин има той, консулът. И други пазачи има.

— Вие пък ще бъдете повече от тех, като стане време. Ще вземете и други от тия тука посочи Венчев с глава.- Аз ще наредя и други още да ви пазят, ако стане нужда.

— Ами… такова… Бобев… Той нели е председател — рече предпазливо Коте, без да погледне Венчева Това е моя грижа… Бобев и… Или да не взе ви хваща страх, щом става дума вече за такава работа?

— Мене ли? — подскочи Коте. — Страх! Не ме ли познаваш, даскале!?

— Тхе… — усмихна се презрително в мустаките

си Зарче и не каза нищо повече.

Другите мъже бяха насядали край две маси насреща и веселбата им беше в своя разгар. Надигна се и звънкият, малко женствен тенор на Ицко Касапчето:

Македонийо, ой злочеста, ти, гробница на момците, грабиш жертви се отбрани, плач, ридания на вси страни!

Умълчаха се всички там, заслушани в песента. Горди бяха нейните думи, а мелодията й беше и горестна, и юнашка. Младият тенор звучеше чист и ясен в затихналата механа, с него засищаше душата си всеки от тия млади мъже — касапи, железари, обущари, всякакви други занаятчии и работници, които денем бяха всеки на своето място в чаршията, а вечер Симеон Венчев ги събираше по кръчмите. Но те по всяко време се увличаха в мечти за юнашки подвизи, готови бяха да умрат поне в най-искрените си мисли, готови бяха да заколят и човек с касапския си нож, както колеха и вола на окървавената вада в градската кланица. Сега те всички бяха укротени от песента и тъжни, един там обърса с опакото на ръката очите си и не се срамуваше от бликналите сълзи, но това беше за минута-две — друг един грабна шишето с вино за дългата шия и го прасна с все сила в отсрещната стена. Сега запяха всички и всеки със свой глас, но всеки надуваше гърди с гняв и отчаяние:

Стани, Давидов1, от гроба черен, стани, стани, войводо! Твойта войска разтурена

---

1 Поручик Тома Давидов, родом от гр. Ловеч, България, войвода, убит от турци в Охридско през пролетта на 1903 г.

като пилци по горите, твойта войска нажалена, стани, стани, юнако…

Богдан Бобев поведе Бориса накъм градските бахчи, които бяха в съседство с тая махала, та двамата мъже скоро се озоваха вън от града, без да срещнат някого по пътя си. Месечината още не беше изгряла, но се усещаше в тъмнината нейното скрито присъствие. По небето, откъм югоизток бързо се ширеше сребристобяло сияние, звездите бледнееха и се отдалечаваха в бездънните висини. Едвам забележима светлинка озаряваше високите тополи по междите край градините, презрелите треви и бурени по ниските брегове, белите криви пътеки, трептеше и в тихо бълбукащите струи на поливните вади. И самата нощна тъмнина беше вече пропита от тая далечна светлина, та двамата мъже се движеха доста бързо, с безшумни стъпки по прашните пътеки. Вървяха мълчаливо един след друг — Богдан Бобев познаваше това място и водеше уверено по-младия си другар. Трябваше да направят една широка дъга през градините и да влязат отново в града, но откъм другата му страна.