Димитър Талев - Гласовете ви чувам

Кибаров се бе замислил и стоеше неподвижен сред стаята, с шапката си на глава, както се бе приготвил да си отива. Най-сетне проговори, все така загледан пред себе:

— Да вземем Организацията… — Той се изкашля и продължи с изяснен глас, дигнал очи към двамата табаци: — И аз съм мислил за това. Това е впрочем и в тактиката на нашата партия, да се проникне навсекъде, да се отнемат всички позиции на буржоазията, да се овладеят народните маси напълно и навсекъде. Организацията — да, но не така, с убийства, и… ние требва да я овладеем с нашия социалистически мироглед и убеждения. Вие говорете с вашите другари, както досега, събирайте ги около себе си, привличайте ги на нашите срещи…

— Това е така, даскале, но като хванем комитета, сички ще тръгнат с нас, кое от страх, кое… те, людете, са като овците, подир коча вървят и… под гегата на овчаря още по-сговорно.

— Не, Тодоре, ти некои работи още не разбираш.

— Може и да не разбирам, но като изринем Венчев, сички негови момчета ще дойдат при нас. Венчев се против тебе говори, против нас говори и момчетата му се зъбят, той ги учи.

— Знам.

— Ти помисли, даскале, и дай изин. — Корчев се изправи, стана след него и Езра. — Дай позволение, даскале, и другото остави на нас. Ние с Езра, нели го виждаш, като го сграбчи Езра, с два пръста ще му изваДи душата.

Стефан Кибаров неволно погледна Езра, както се бе изправил евреинът срещу него, и главата му, твърде малка за великанското му тяло, стигаше досам тавана.

---

Коч — овен, водач на стадото.

Езра бе разтворил ръце едва ли не от стена до стена, да покаже силата си, но страшно беше и застиналото му лице, голо, бледно, дори жълто, с две синкави, мътни зеници, спрени безучастно върху Кибаров. Езра говореше рядко, но малкото му думи бяха ясни и точни. Той усети сега уплахата на учителя, дори по-добре от него самия, и не можа да премълчи. Поприсви очи и синкавите му зеници потънаха в гъсти мрежи от ситни бръчки. Гласът му беше глух, някак влажен, хриплив и като да излизаше от неговия широк плосък корем.

— Даскале… Което ти пречи, удари с казмата1. В корена му. Той, Венчев, ще те изпревари, ако му дадеш време.

Стефан Кибаров за всичко намираше думи, а сега не знаеше що да отговори. Само някакви неясни мисли останаха в ума му и някакъв мъчителен смут. Внезапно се разбърза, размаха ръце:

— Не, не… Вие не бързайте… Не може така отеднаж и какво сте намислили вие? Аз не за себе си, но… Не, не! Аз не одобрявам и, най-сетне, требва добре да се обмисли. Вие не бързайте, не бързайте.

Той веднага си отиде. Не можеше да остане повече с тия люде — уплаши се от тях и от своите объркани мисли.

Симеон Венчев се отдалечи от застрашената махала по най-късия път. Той излезе на улицата по левия бряг на реката, мина вече, без да бърза, по един от мостовете, хлътна в една крива и тясна уличка на долния край на чаршията и се спря пред някаква ниска сграда с широки прозорци, за разлика от съседните дюкяни. Прозорците бяха затулени с дървени капаци, затворена беше и вратата по средата на сградата, ала през всички цепнатини се процеждаше светлина, чуваха се и разбъркани гласове отвътре. Венчев почука.

— Кой е по това време? — чу се до самата врата. Преди още Венчев да успее да отговори, тракна ключ

или желязна кука и вратата се отвори. От тавана, тъкмо срещу вратата, висеше ламба с плосък емайлиран абажур,

---

1 Казма — копачка, търнокоп.

налепен с тлъсти есенни мухи. Току под ламбата се бяха насъбрали десетина млади мъже, които дигаха шумна врява, провикваха се, размахваха ръце с ръбести стъклени чаши и тенекиени оканици, клатеха глави, червенееха се фесовете им, лъщяха небръснатите им лица. Някой извика:

— Венчев!

През отворената врата лъхаше гъст, тежък мирис на лой и пържен кромид, усещаше се в него и кисел дъх на разлято вино, струпаха се там и всички тия люде, а ламбата остана неподвижна зад тях.

— Тука сме, господин Венчев! Влизай, господин Венчев!

Един дори залитна към него, като да искаше да го прегърне. Венчев не бързаше да влезе, сетне махна с ръка, да му сторят път:

— Пак сте се натрескали, магарета такива…

В гласа му имаше и благосклонна нотка. Разбутаха се те, отдръпнаха се на две страни с подмилкващи се гласове и думи, но никой не се и опитваше да го докосне. Той мина край тях, мина през цялата механа, до една маса в дъното, където седяха други двама мъже пред недопити чаши. Те и двамата се изправиха мълчаливо, пуснаха го да седне начело. Друга една газена ламба беше окачена на стената тук и при светлината й Венчев огледа с бърз поглед двамата си съседи. Те не бяха пияни. Единият от тях — Зарчето, — и трудно можеше да се напие. Венчев едва сега проговори, гледайки някъде над главите им: