Димитър Талев - Гласовете ви чувам

— Все същото. Дърдърдър… Тоя, социалиста, Кибаров, не мога да го гледам! Все той забърква разни каши. Как се е промъкнал такъв в окръжния комитет? Той само пречи. Светия!

Помълчаха и тримата, после заговори третият — Коте, — а преди това взе с цяла шепа чашата си и започна да я плъзга равномерно насамнатам по мазната маса, за да улеснява някак тежкия си говор:

— Дойде от България, а ние тука… нели знайш, Щом е дошъл от горе, в устата го гледаме. А той има Уста, мед му капе от устата. Се за сиромасите говори, за работния народ, харесват се приказките му. Никой Досега като него… като че ли ето от утре сичко ще тръгне по мед и масло и край на чорбаджиите. Харесват се приказките му. Лепят се сички около него.

Замълчаха отново и тримата. Симеон Венчев гледаше пак някъде пред себе си с големите си очи и сякаш не беше чул думите на Коте, но тъкмо върху тях се бе замислил. Да, всички се лепяха около Стефан Кибаров; имаше си той и неколцина най-верни люде, имаше си партия. Мътеше умовете на мнозина; слушаха го и в комитета или поне държаха сметка за всяка негова дума. А той, Венчев, все на него се натъкваше, все той, Кибаров, беше спънка в нозете му. Бобев водеше комитета, но с Бобев беше по-лесно; с Бобев и по-лесно можеше да се разбере човек, по-лесно и можеше да го излъже човек, при все че беше толкова… сериозен. И още по-трудно щеше да бъде отсега нататък с Кибаров; отсега, когато Венчев трябваше да вземе ръководството в ръцете си. И той пръв го усеща — той, Стефан Кибаров. Бобев, най-мъдрият, нищо не подозира. И после Венчев не може да преодолее отвращението си от Стефан Кибаров. Всичко в него му е противно, особено тия коси, дълги и мазни като у калугер, та и ръцете му, с дълги нокти, и гласът му, такъв един… Би го ритнал, би го убил, би го смачкал като тахтаба на стената, няма Да го пожали колкото едно куче…

Зарче изпи остатък в чашата си, а Коте разглеждаше внимателно своята чаша, както я бе хванал с цяла шепа. Симеон Венчев започна бързо да се успокоява. Тук усети той по-добре, по-пълно омразата си към Кибаров, тук, сред най-верните си люде, усети с каква леснина би прерязал гърлото на социалиста. Приведе се към съседите си, но само донякъде, с мяркаДа не помислят те, че се доближава премного до тях, — и заговори по-тихо, но пак с мярка — да не помисли някой, че се бои от някого:

— Избори искат. Добре, избори ще им дадем!

— Ама нели правихме избори, скоро беше…

— Не, не. Сега ще направим още едни. И всеки ще си намери местото. И Кибаров. — Той помълча за миг и добави сърдито, въртейки бързо очи: — Или вие може би ще кажете, че ще загубим изборите? Че Кибаров или некой Друг ще ни подхлъзне?

— Никой нема да ни подхлъзне — рече Коте прекалено кротко, загледан още по-внимателно в празната си чаша.

— Никой — проговори мрачно и Зарчето.

— Ще видим с кого е народът — изправи се с гръб

чак До стената Венчев.

Коте вървеше подир мислите си: — Пък може Да има и кюския… може, комуто требва, и така, хърт! — Той направи с обърнатата си длан движение, като Да отсича главата някому. Оставил бе за миг чашата, грабна я пак с цяла шепа: — Да бехме сръбнали, а, господин Венчев? Пресъхна ми гърлото. Венчев кимна на механджията, който го дебнеше още щом влезе в механата му, и сега веднага се приближи; позатихна и шумът наоколо, загледаха се всички насам, а някои и се примъкнаха към масата на Венчев. Той като че ли нищо не забелязваше. Бръкна с два пръста в джеба на жилетката си и подхвърли две лири. Двете златни монети блеснаха във въздуха и звъннаха на масата. Кръчмарят се пресегна ловко и плесна с тлъстата си шепа върху тях, за да не паднат.

— Дай тук … — не се доизказа Венчев и не беше нужно; не ставаше за пръв път, кръчмарят си знаеше работата с тия свои чести гости.

Той се разбърза ту до тезгяха, ту до незагасеното огнище към предната част на механата, където бяха наредени тенджери с манджи, за да се виждат денем от улицата през прашните и нацвъкани от мухите стъкла на широкия прозорец. В механата се надигна още по-шумна врява, един от мъжете там се лепна към механджията и също — ту към тезгяха, ту към огнището подир него, мърморейки хитро:

— На мене ще казваш какво ще принасяш и от ядене, и от пиене, да се знай, за две лири цела сватба може да се посрещне, ти немой набързо да ги свършиш, мене господин Венчев ми е приятел…

— Ако се свършат, той пак ще даде.

— Ще даде, знам, ама ти не бързай много, со сметка я карай, аз книга и молив ще взема, нема къде да мърдаш.