Димитър Талев - Щитове каменни

Стрият комит лежеше буден в леглото си. Самуил се сепна за миг, като го видя — болният бе се променил много през последните няколко дни. По мъртвешки бледото му лице бяха се очертали рязко широките скули, пречупената гърбица на едрия нос, хлътнали бяха и слепоочията. Дишането му се чуваше отдалеко — тежко, хрипливо. Самуил пристъпи с бързата си походка към леглото му, седна на едно ниско столче, улови студената старческа ръка:

— Как си, татко…

Старият човек не отговори. Той гледаше сина си с напрегнат поглед, очите му горяха откроени и потънали дъбоко в широките си дупки. Дългата му бяла коса лежеше разпиляна по пъстрата възглавница. Самуил се уплаши от това тъй познато, бащино лице, така променено от бледата сянка на смъртта. После се озърна, разтревожен от неясна грижа за болния, който лежеше самичък тук, огнището беше угаснало, студ лъхаше от дебелите каменни стени. Но друга мисъл бе го довела тук в тоя ранен час. Той пристисна ръката на баща си и рече бързо:

— Царят умрял, татко. Да изпратим някого в Охрид.

Те трябва да знаят там.

— А ти… — промълви старецът — ти откъде знаеш?

— Богомилите… От богомилите научих.

Старият комит продължаваше да го гледа и като че ли не дочу важната вест, която му донесе той. Старецът мислеше за него — най-малкия, най-любимия син, мислеше за себе си, за своята смърт и още повече сега, когато цар Петър беше може би мъртъв… Дошло бе време, ала ето и той самият лежеше на смъртен одър. Сега нямаше накъде да върви, нямаше и да стане вече от това легло. От всички смели, дръзки кроежи, от всички притезания и ламтежи за власт, за могъщество и слава оставаше само скръб, мъчително чувство за безсилие и страх пред смъртта. Комит Никола мислеше за Самуила, мислеше за синовете си — нека те продължат, нека постигнат това, което не ще може той да постигне. Те стояха и четиримата пред погледа му сега. Давид — очите му са обърнати към небето; Мойсей — храбър воин, но плиткоум; Арон — склонен към зло, безсрамен и лукав… Оставаше най-малкият, любимият.

Лицето на болния помръкна още повече. Самуил подръпна ръката му:

— Татко…

Старецът изеднаж се раздвижи, опита се да се изправи и рече забързано:

— Подигни ме… Подигни ме да седна. Нямам много време аз. Братята ти… къде са те…

— Ще пратя да ги повикат.

— Прати… но дали ще ги дочакам? Прати и в Охрид… да питат за царя. Сега… На тебе, на тебе се надявам. Това искам да кажа на братята ти. Прати да дойдат по-скоро. На тебе се надявам. Това ще им кажа. Върви да ги доведеш.

Самуил стана колебливо, загледан в лицето му. После грижливо пооправи възглавето, придръпна покривката и бързо излезе от стаята. Слезе на долния кат и блъсна вратата на готварницата, дето се бяха събрали всички слуги — той чу отдалеч глъчката им. Насядали на дълга ниска маса, те вкусно закусваха и си бъбреха весело. Младият войвода рече:

— Горе господарят ви умира.

Наскачаха всички. Отдалечавайки се по дългия и тесен ходник, той чу зад себе си бързи стъпки: някои от слугите бързаха към болния господар. Самуил си мислеше: „И в бащиния ми дом същата бъркотия. Старият умира горе сам, а слугите му… Не е вече страшен за тях.“

Той мина през вътрешния двор, после през външния и се отправи към крепостната порта, където беше и помещението на стражата. Бяха го видели отвътре и преди да се приближи, пред вратата на помещението излезе Радой, а веднага след него и десетиикът на стражата, който застана там, пристягайки колана на меча си. Радой погледна угрижен младия си господар, но каза:

— Не ни оставяш да си поседим с моите приятели тука на сладки ра-разговори…

Самуил дигна ръка да го прекъсне:

— Веднага двама за Костур и двама за Охрид! Ще потърсят братята ми. Веднага да дойдат и тримата ми братя! И да попитат за царя. Що се чува, що се знае за царя.

Малко по-късно четирима войници от крепостната стража слизаха по тесния кривуличещ път към господарското селище на брега на езерото.

Самуил Мокри влезе в покоите на жена си, където беше и общата им спалня, на горния кат на господарското жилище. Докато бе жива Самуиловата майка Рипсимия, в тия три най-хубави стаи в жилището бе живял комит Никола с жена си. После, подир нейната смърт, комитът се прибра в една по-отдалечена стая — тъжно му беше да живее в същите стаи, дето всичко му напомняше за покойната, която бе измъчвал с грубия си нрав, но и бе обичал по своему.

Самуил се ожени две години след смъртта на майка си. Ожени се още на двадесет години по желание на баща си — да не стои голямото господарско жилище без стопанка. Братята му бяха излетели от бащиното гнездо. При едно свое пътуване до Драч той бе видял там Агата, дъщерята на драчкия протевон 7 7 Протевон — кмет. Иван Хрисилий, и когато старият комит започна да го убеждава да се ожени, Самуил спомена като на шега за щерката на Хрисилий. Комит Никола се улови за думата му и взе работата в ръцете си. Самуил гледаше шеговито на тия грижи на баща си, но и не му се противеше: Агата беше хубава девойка и младият човек бе я харесал. Той се увлече в ромейката едва по-късно, когато тя стана негова годеница. Иван Хрисилий използува по своему нарасналото увлечение на младия българин, а също и преголямото желание на мощния комит да доведе снаха в осиротелия си дом: протевонът намаляваше ден след ден зестрата, която бе обещал да даде на щерка си в пари, облекло и украси, като я изпрати най-сетне на жениха с любимата й арфа и само с най-необходимите вещи, които се събраха в няколко ковчега и кожени врещи 8 8 вреща — чувал. . Лукавството и користолюбието на драчкия протевон се виждаше, но Самуил и старият му баща посрещнаха с радост хубавата невеста.