Димитър Талев: Щитове каменни

Комит Никола Мокри мислеше да събере голяма войска, да се готви за война, ала настъпилата зима спря всичко. Сетне заболя и старият комит. Наскоро се чу, че царят приел монашество, а ето сега бе долетяла и вест за неговата смърт.

Наближаваше и краят на зимата.

Младото сърце на Самуил Мокри се блъскаше в гърдите му нетърпеливо и тревожно. Сега вече нямаше време за губене, нямаше какво да се чака. Струваше му се, че и мъдрият Давид не можеше да види така ясно нещата в бъдещите дни, както ги виждаше той. Може би защото Давид Мокри неохотно нарушаваше своя молитвен покой, своята склонност към усамотение — през тия няколко зимни месеца той прекара в кулата си край Костур и само два или три пъти дойде да навести болния си баща. Давид обичаше прекалено много книгите, прекалено много за времена като днешните, когато мечът беше най-устойчива опора. Не бяха на мястото си в това тревожно време и другите двама братя — Мойсей и най-вече Арон. Мойсей бе затворил полка си в охридската крепост и съсипваше войниците с всекидневни военни учения. Другият, Арон, шареше непрестанно между Охрид, Обидел, Воден, Прилеп, Скопие, та чак до Средец и още по-нататък, гонеше хубави жени, устройваше шумни пирове, а обичаше много и големството, и златото, и всички земни съблазни.

Самуил беше обладан от сложно, смесено чувство, което и сам не можеше да назове с едно име. Това беше мъка поради безредието, нищетата, безправието и общата разруха в България; беше чувство за правда и справедливост, дълбоко и незадоволено; беше болезнено наранена гордост, също и войнско честолюбие. Недостоен цар, слабодушен и жалък; чужди пълчища дръзко прегазваха българската земя; недостойни велможи и духовници, порочни и алчни; поробен народ, който живееше в безутешна душевна и телесна нищета; силни врагове, които принуждаваха България да стои на колена и да проси милост, и всякакви други врагове, външни и вътрешни, които ръфаха живи късове от нейната жива плът… земята й, народа й, името й, нейната чест. Всичко това беше отворена рана в сърцето му. Трябваше да се сложи край на общата беда, на унижението, на тая обща слабост. И час по-скоро. Можеше да се започне от Преслав, можеше да се започне и от запад към изток, както би желал комит Никола Мокри, но да се започне, да се започне най-сетне!

Ала нищо не се започваше. В бащината му твърдина прекарваха зимата; баща му при това повече лежеше болен. Всички прекарваха зимата, цялата страна, целият народ в своите дупки и хижи, в своите дрипи, в глада, в тъмнината си. Самуил се зае с бащините си оръжейни работилници и складове, но какво ли бяха те срещу Византия, срещу киевския княз? Едва когато Арон му се присмя, Самуил и сам видя колко слаб и самотен беше в своите грижи и тревоги срещу общата беда. Тогава тръгна по околните господарски кули и крепости, по манастирите и още по-дълбока се разтвори раната в сърцето му. Тръгна и сред народа както през тая тъмна гора. И няма да спре, още повече сега, когато е отстранена и последната преграда, ако царят наистина е умрял. Дедъц Дамян никога не лъже и никога не се лъже. Богомилите всичко узнават, веднага узнават какво става и по най-отдалечените краища на страната. От човек на човек си предават, а те са много, те са навсякъде…

Луната бе изгряла и бе се дигнала над невидимия хоризонт през ниските зимни облаци. Просия едва-едва цялото небе над тъмната смълчана гора, изгря едвам доловим зрак, в който дървесата се провиждаха едно до друго доста надалеч. Младият воин смушкваше коня си по-често и по-често. Поотпусна се сърцето и на слугата му. Даде Радой пак воля на езика си, да подплаши на свой ред горските бесове и сенища 6 6 Сенище — призрак, привидение. :

— Като сме се затичали… Нощта е дълга, ще стигнем. Всички спят сега там… Старият го-господар може да е буден с кашлицата си, но и той не е седнал да ни чака. Ча-чака си той архангела…

Самуил не го чуваше.

Самуил преспа няколко часа. Скочи изеднаж в тясното си твърдо легло, като да го шибна някой с камшик. В малката студена стая беше още тъмно, ала двете прозорчета в дебелата каменна стена светлееха. Вече се съмваше. Той се спусна нататък по каменния под бос и по риза, спря се до прозорчето, бутна вратицата му от малки цветни стъкла. Нахлу светлина и остър влажен хлад. Вън грееше здрачно утро под все тъй облачно небе. Ниско надолу се виждаше селището към твърдината, забулено в призрачна мъгла, а по-нататък се тъмнееше езерото. Самуил потръпна от влажния студ, дръпна пъстрата вратичка на прозореца, закачи куката й. Малко по-късно той влезе при баща си.