Димитър Талев - Щитове каменни

— Ще видим. Приближете се да похапнем. Биляно!

Вън беше тъмна нощ. Радой държеше поводите на двата коня при бледата светлина откъм отворената врата на воденицата и каза с разтреперан глас:

— Да бяхме почакали ме-месечината…

— Скоро ще светне през облаците. Конете ще ни водят.

Самуил се метна на коня си и подкара към гората. Слугата го последва умълчан не по нрава си. Той се боеше от тъмнината, беше гладен, а ето и царят бе умрял. Какво ли не можеше да се случи сега! Ненапразно бързаше младият му господар в нощта. Радой се прекръсти, да предотврати всяка лоша среща — какви ли не пъклени сили и бесове ходеха из мрака:

— Помилуй ме, боже, запази…

Двамата конници яздеха бавно по невидимата пътека. Конят на слугата бе прилепил глава до самата задница па господарския кои. Някъде в тъмното Самуил рече:

— Пази се от някой клон.

Мисълта па младия воин летеше напред, връщаше се назад, мяташе се ту в една, ту в друга посока или пък засядаше под челото му и гореше там с остра болка. Дошъл бе съдбоносен час…

Комит Никола Мокри, остарелият вече Самуилов баща, през лето 963-то бе казал: „Няма да дигна аз ръка срещу Петра, сина Симеонов, няма да дигна ръка срещу законния цар.“ Тогава бе умряла царица Мария-Ирина, омразната византийка, внучка на император Роман Лакапин. Мнозина от болярите, комитите, войводите и всякакви господари и управители по цялото царство се дигнаха с оръжие, готови да тръгнат на поход към Великия Преслав, за да спасяват България. А всеки по своему разбираше това спасяване и влагаше в него свои лични сметки. България беше за окайване; България беше покорна пред Византия, макар да вземаше данък от императора; България беше в безредие, в нищета, без сила и закон, маджарите препускаха по всички посоки през ния, палеха и грабеха и нямаше кой да ги спре, да ги прогони. Царят никога не беше препасвал меч, а ходеше по манастирите и прекарваше по цели нощи на колена пред разни чудотворни мощи и икони; вместо него управляваше по своя воля боляринът Георги Сурсубул, а после византийката, внучката на Лакапина. Но как мислеше да спасява България всеки, който по онова време беше готов да тръгне на поход срещу престолния град? Да свали царя, да прогони ромеите, които бе довела проклетата Лакапинова внучка. И после — после всеки мислеше, макар и скрито може би и от себе си, да седне той в Преслав, на царския престол; или поне да си присвои в бъркотията съседното селище, съседното землище, съседната гора. Имаше тогава и люде, които посегнаха към меча си не от лична корист, но те бяха малцина. Комит Никола Мокри виждаше, че от една беда можеше да се влезе в още по-голяма беда, от едно безредие — в друго. Той не отиде в Преслав и попречи на мнозина от болярите и войводите да отидат в престолния град. Той не знаеше как да се спаси държавата, но успя да я спре пред самата пропаст и пак с името на законния цар, в името и на Симеона, когото всички помнеха и от когото още се бояха, макар тъкмо той, Симеон Велики, да бе хвърлил пръв семето на разтлението. А като се възпротиви на похода към Преслав комит Никола Мокри, не се реши вече никой да тръгне към престолния град. Комит Никола управляваше цялата Охридска област и беше един от най-мощните велможи и князе, та никой не посмя да излезе срещу него или да тръгне без него към Великия Преслав, С него тогава беше и средецкият комит Всеслав.

Самуил знаеше, че и баща му се блазнеше в сърцето си от царския престол; той беше едва ли не по-могъщ и от царя и защо да не го замести? Греховен човек беше и комит Никола Мокри. Ала негов мъдър съветник беше най-старият му син Давид. Спомняше си Самуил — тогава Давид, познавайки помислите на баща си, бе му казал: „Сега не всички ще се дигнат срещу царя. Но който сложи на главата си царския венец, ще притегли върху себе си общата омраза. Кой от българските боляри не се мисли за по-достоен от другите?“ А скоро след това, когато малодушният Петър изпрати двамата си сина Борис и Роман като заложници в Цариград, Давид каза на баща си: „Ако сега бог повика при себе си благочестивия цар Петър, България ще остане без цар. И който успее да седне на опразнения престол, може и да се наложи като законен цар; никой няма да си спомни за двамата заложници.“

Обширната българска държава губеше все повече сили, притисната между Византия и маджарите, та дори и сърбите се бяха дигнали срещу нея. През лятото на току-що изминалата 968 година в България влезе с шестдесетхилядна войска и руският княз Светослав Киевски и завзе голяма част от Източна Мизия. Цар Петър се опита да го спре, но не можа да събере повече от тридесет хиляди войска, която бе разбита от русите. Пак по съвета на Давида комит Никола изпрати и четиримата си синове с някои от тукашните боляри в помощ на царя с четири полка войска, за да бранят царството, но това беше също и за да печелят синовете му име и власт. Не всички български велможи и войводи последваха примера им — по-малобройната българска войска бе разбита, слабодушният цар легна болен и пак протегна ръка за милост към Византия. Остана само унижението — скоро след това Светослав Киевски сам се изтегли от България със своите шестдесет хиляди таври, както още наричаха людете му. Четиримата комитопули 5 5 Комитопул — син на комит. — Давид, Мойсей, Арон и Самуил, поведоха полковете си на запад и като се върнаха при баща си, пак Давид, най-старият, му каза: „Царят мисли да става монах — благочестив човек е той, а защо ли е станал цар? Безпомощният привлича алчността на околните, немощна България ще привлече ромеите и техния сегашен василевс Никифор Фока, който през 966-а би българските царски пратеници с плесници и нарече българския цар кожогризец. Ще се върне в България и Светослав Киевски, още много негови войници останаха по Дунава и с мъка я напуснал той само поради своите грижи с печенегите. Ще се върне той, ще се дигнат срещу България и ромеите.“ Самуил помнеше думите на най-стария си брат.