Димитър Талев - Щитове каменни

— Язовци ли ще ло-ловите тук! Тпрр… Очите ви ще изтекат!

— Затвори — рече късо воденичарят, както се бе изправил на колена до огнището, и гледаше слугата недружелюбно.

Слугата остави вратата отворена зад себе си, пристъпи към огнището и сърдито замахна с юмрук:

— Ха вън бре! Махайте се оттук! Седнали редом с господаря…

— Радое… — продума строго Самуил Мокри. — Остави людете на мира.

Радой изви към него бърз поглед, колкото да го зачете само, и току изблещи страшни очи към селяните и двамата скитници, разтърси глава заканително, ала не се реши да издаде глас. Людете се поуплашиха: застаналият там селянин бързо се отдръпна към вратата, другият изпълзя встрани, дори и единият от скитниците стана прав, готов да си отиде. Старият воденичар се извърна към слугата с гневно лице:

— Тука не е господарският ти дом, слуго! Това са мои люде и ти няма да ги пъдиш в тъмнината вън, на студа.

— Да се махнат хе там! Седнали с господаря коляно до ко-коляно. А и той, като е толкова добър… Ще те напълнят сссс гад, господарю!

— Жалък слуга и угодник… — — изръмжа другият скитник и продължи с изяснен глас: — Защо ненавиждаш братята си…

— Те не ми са братя. Майка ми е родила се-седем моми и само мене от мъжки пол. Нямам аз братя. И ти не си ми никакъв…

Самуил махна с ръка и слугата му млъкна. После Радой се отпусна на колена до огнището и взе да разпалва огъня с голямо усърдие. Самуил попита:

— С какво ще ни нагостиш, дедъц 4 4 Дедъц, дедец — старейшина у богомилите. Дамяне…

Слугата го погледна бързо: „Ей сега ще каже да донеса заяка…“

— Имам само брашно — отговори воденичарят.

— Имаш ти… чуждо брашно — светна към него очи Радой и пак се наведе да раздухва огъня.

Обади се пак скитникът:

— Чуждо… Бог го дава за всички. За тия най-напред, които орат и сеят. И земята е тяхна, а не царска и болярска.

— Ти ли за бога говориш! — изкриви се към него сега слугата. — Са-сатаната е в тебе, а не господ-бог.

— Сатаната е направил и мене, и тебе.

— Направил те е по свое подобие, нели виждам колко си хубав: да не те среща човек нощно време…

— Млъкни, Радое — рече Самуил и добави: — Донеси заяка.

Слугата приподигна рамена, притисна устни: знаех си аз… Ала воденичарят каза:

— Ние не ядем месо и кръв. Ти знаеш.

Самуил Мокри нищо не отвърна.

Не след дълго около огнището останаха само воденичарят и Самуил. Слугата бе седнал встрани, види се, от почит към господаря си, и час по час се прозяваше, сънлив и гладен, или пък попоглеждаше с натъжени очи към воденичаря, който въртеше каша с дървена лъжица в широко, почерняло пръстено гърне върху два камъка на огъня. Край стената отсреща бяха се сгушили в дрипите си двамината скитници, а селяните бяха изчезнали някъде, вероятно бяха отишли да спят в обора зад воденицата.

Дедъц Дамян придръпна гърнето, гребна от гъстата каша, сетне почука лъжицата по ръба на съда. Кашата беше готова. Воденичарят се изправи със зачервено лице и като че ли бе чакал тъкмо да се свари кашата, каза със спокойния си плътен глас:

— Царят е умрял.

Самуил Мокри нито се помръдна, само лицето му изведнаж побледня още повече и се опъна. После попита спокойно, като да искаше да подражава на стария воденичар:

— Ти откъде знаеш? Кога си научил…

— Днес научих. Мина човек оттука.

Слугата Радой ги гледаше с изблещени очи — чудеше се на спокойния им разговор. Но това продължи само няколко мига. Самуил скочи:

— Конете, Радое!

Радой погледна господаря си, погледна гърнето с кашата и също скочи, като да го бодна игла. Той излезе и пак остави вратата отворена. Самуил притисна кожения шлем над присвитите си тъмни вежди:

— Защо не ми каза по-рано, дядо Дамяне…

— Ето, казах ти. Седни. Кашата е готова. Вън е като в рог.

— Не, не.

— Не знаех, че ще се разтъжиш толкова за цар Петра.

— Аз не тъжа за него. Ти знаеш.

— Почакай да изгрее месечината. Ще се пребиете в тъмното през гората.

— Не, не.

Вън се чу тропот на конски копита. Самуил закопча под рядката си черна брада последното копче на връхната кожена дреха и бързо излезе. Вратичката зад воденичния камък едва-едва се открехна и оттам предпазливо надзърна Биляна. После тя пак се скри, притвори вратичката. Единият от скитниците припълзя към воденичаря, провесил дългата си сплъстена брада:

— Дедъц Дамяне… какво ще стане сега? Царят…

Брадата на скитника трепереше, очите му горяха от любопитство и нетърпение. Старият воденичар махна с лъжицата: