Димитър Талев - Щитове каменни

Богомилът чакаше да заговори отново, да се изкаже докрай. А старият човек може би и знаеше с какви мисли се бореше Самуил Мокри. Дълго мълчаха и двамата.

Самуил подзе изтихо, колебливо, мисълта му си проправяше път:

— Оттам трябва да се почне… най-отгоре: в Пресни да седне най-достойният. Недостойните боляри и владици ще бъдат низвергнати, ако ще и с меч. Всеки да намери мястото си, от първия до последния, всеки да намери, да получи своето право и своята правда. Ако вие не искате да влизате в църквите — не влизайте; нека всеки да се моли на бога, както иска и където иска, но всеки ще се преклони пред закона, който ще отрежда справедливост за всички и…

Самуил пак млъкна. Заговори дедъц Дамян и сякаш продължи неговата мисъл:

— Да има справедливост и за народа. За простия, народ. — Той се извърна към младия воин и рече строго: — — Ти за народа дръж. От народа не се дели. У него само никога не гине правдата, пък и сила ще ти даде той по-голяма. — Той пак се обърна към огъня, премига срещу блясъка му и тихо повтори: — Ти дръж повече с простия народ. От него започни. Другите… всички други може да те излъжат. И родните ти братя може да те излъжат. Така е там при вас, горе. Всеки за себе си, от себе си тръгва за всяко нещо.

Самуил нищо не отвърна. Той чу всяка дума на стария богомил. Пак се умълчаха и двамата. Чуваше се само шумът на огъня в широкото огнище, а високо горе в кумина — глухият непрестанен вой на нощния вятър. Беше вече късна нощ. Тихо беше навред между дебелите стени на каменната твърдина. Дедъц Дамян неочаквано проговори:

— То и него сатаната го е взела в ноктите си… — Той сякаш се сепна от собствения си глас, подигна косматата си глава, огледа се и току втренчи сърдит поглед в Самуила: — Народа. За него ти говоря.

Самуил кимна и се изправи. Огледа около огнището — старецът имаше достатъчно дърва за през нощта, имаше и постелка на пода. Младият воин рече:

— Добра ти нощ, дядо Дамяне.

Богомилът още повече се намръщи и нищо не отговори — не бяха по богомилски обичаи тия поздрави и благопожелания; нощта и тъмнината й принадлежат на рогатия, както и целият този грешен свят.

На другата сутрин, по тъмно още, Самуил Мокри отиде най-иапред в готварницата. Макар да бяха сега тук, в бащиния дом, и четиримата братя, пак той, най-младият, трябваше да се погрижи за всичко. И кой друг от братята би се погрижил?

Като отвори вратата на готварницата, Самуил се спря на прага учуден: край стените на широката готварница бяха насядали седем-осем иноци и следяха зорко готвача, който вече бе запалил огъня. Щом съгледаха младия господар, те се надигнаха един през друг, зашушукаха, забръмчаха напевно:

— Бог да прости господаря… Бог да прости…

Един от тях, още много млад, с бледо лице и хлътнали бузи, по които растяха редки безцветни косми, преви бързо, усърдно дългото си сухо тяло, един път и още един път проплака с изтънял гласец:

— Бог да прости… Бог да прости… Самуил отвърна очи от него и се обърна към готвача:

— Ще приготвиш само едно ядене.

— Ето от тъмно още дойдоха тия добри старци — хвърли готвачът лукав поглед към иноците. — Такива по вести бързо обхождат… Няма ли да опека нещо поне за по-достойните? И те ли с лъжици? — попита той, като бършеше по навик големите си червени ръце о късата престилка, лъснала от мазнини.

— Всички с лъжици — рече късо Самуил Мокри. Чу се самотен камбанен звън. Калугерите се надигнаха пак един през друг, заозъртаха се да познаят къде беше изток и започнаха да се кръстят, да се кланят с разбъркан шепот. Чу се нов камбанен звън. Днес камбаната нямаше да спре през целия ден и все тъй — с разредени, самотни удари.

Младият човек се отдалечи от готварницата, а по ходника вече идеха насам и други от слугите, наизлезли от своите помещения.

Той излезе във вътрешния двор. Вече се съмваше. Разредените удари на камбаната тук се чуваха по-ясно. Самуил мина в предния двор, свърна към църквицата. Насреща портата на господарската твърдина беше отворена с двете си поли — такъв беше обичаят, когато в дома има мъртвец. Край разтворената порта стояха неподвижни двама стражи с копия и щитове. Зададе се оттам и десетникът на стражата. Самуил се спря до гроба на майка си в тесния притвор на църквицата; имаше там място за още един гроб. Край стената на църквицата растеше клонест явор и на един от клоните му беше окачена малката камбана. Млад рошав слуга с още сънено лице, навил на разголената си премръзнала ръка късото въже, блъскаше камбаната нарядко едно подир друго, както му бяха казали, и пулеше очи в младия си господар. Приближи се и десетникът, застана по войнишки на входа на притвора.