Димитър Талев - Щитове каменни

— Помогни… Управителят иска да почива.

Двамата слуги вече извеждаха увисналия на ръцете им владика, другият слуга поведе след тях и управители на Охрид. Самуил пристъпи към главния побирчия и отново направи знак на слугите. Арон викна срещу него:

— Какво правиш? Това е неприлично с гостите!

Самуил се извърна към него:

— Приличието е задължително за всички.

Между тух двамата се изправи най-старият им брат Давид и рече:

— Наистина е време за почивка.

Шумът наоколо бе започнал да стихва и гласът му се чу из цялата трапезария. Някой наблизу проговори с надебелял глас и някак присмехулно:

— Ами нели сме се събрали за погребение, пък то…

Мнозина от гостите бяха станали прави, утихнаха пиянски гласове и разговори, настъпи някакво общо смущение. Самуил кимна към останалите слуги и рече строго: — Разведете гостите по стаите им.

Той мина през цялата трапезария и излезе.

Голямата каменна къща вече стихваше. Някъде по-далеко се надигна проточен, дрезгав глас, блъсна се тежко врата. Мижавите пушливи светлини по дългите ходници бяха угаснали на много места, но Самуил се движеше свободно по познатия му път. Той бутна пак вратата на малката трапезария, където беше мъртвият. Влезе, затвори вратата след себе си. Заспалият пиян инок бе изчезнал, но на пода там се виждаше събореното столче и катурнатата винена стомна. Другият инок седеше пак на колена до мъртвешкия ковчег и пак шепнеше молитви с посинели, треперещи устни.

— Няма ли да те смени някой? — — попита Самуил, но сам почувствува, че въпросът му беше излишен. И продължи: — Върви си. Аз ще стоя при мъртвия.

Инокът дигна към него поглед. Сетне промълви с пресипнал глас:

— Не… не. Искам да го измоля…

Обхванат от някаква нарастваща тревога, той се изправи, отпусна сключените си ръце и се заоглежда. Беше много мършав, та протърканото му расо висеше по него на широки дипли. Не можеше да го стопли тая изтъняла дреха, по той беше небрежен към всичко. По бледото му, дори сиво лице се четеше безразличие, връвта на вехтото расо едва беше завързана, косата му, черна и гъста, беше разрошена и сплъстена, той не беше прокарвал по нея и пръсти, за да я пооправи. Само тъмните му очи, хлътнали, откроени от изтощение, горяха със силен блясък. Самуил го попита с променен глас:

— Как е името ти, отец?

Монахът го гледеше с пламтящия си поглед и не бързаше да отговори. Търпеливо чакаше отговора му и Самуил. Най-сетне монахът промълви:

— Емилиян.

— Откъде си… Откъде си дошъл?

Инокът се загледа встрани. Той бе дошъл по тия места преди две години чак от Горна Мизия. Дошъл бе да търси тихо, свято място. Дълъг път бе преминал… Никъде по тая земя не бе намерил тихо място, ни тук, в земите на светаго Климента. Но защо да се връща назад, да спомня… Той светна с очи към младия войвода и рече с пресипналия си глас:

— Служа в светата обител на учителя Наума.

— Не съм те виждал досега.

Инокът нищо не отговори. Той отново се отпусна на колене, първо с едната си нога, после с другата, подигна ръце и пак ги сключи молитвено. Устните му се помръднаха, зачу се тих шепот, сетне по-силен и монахът като да искаше да прогони Самуила или пък го забрави. Самуил огледа мъртвия, спря поглед върху лицето му. Колко много се бе променило това лице и все пак беше лицето на баща му. Тлеещата тъга за умрелия се съживи с болка, но и с някакво мъчително чувство на погнуса. Младият воин потрепера. Той каза високо и забързано:

— Но той е мъртъв, как ще го измолиш?

Отец Емилиян едва засили шепота си:

— Молитвата е най-голямата човешка сила…

— Но той не се моли, ти се молиш за него.

— Тя е още по-голяма сила, когато е за другия. Ще стоя тук на колене до пълно изтощение и думите ми ще стигнат до бога…

Шепотът на инока пак заглъхна и премина в безкрайната му молитва. Думите на отеца останаха чужди за Самуила. Но като стоеше срещу него и чуваше тихия му шепот, виждаше на другата страна на мъртвешкия ковчег приведената му рошава глава, посивялото изпито лице, треперещите му сини устни, той почувствува как се укроти и собственото му сърце. Тиха облекчителна въздишка сама се изтръгна от гърдите му. Той рече, сякаш да се извини:

— Бих останал с тебе до сутринта…

Инокът едва поклати глава, без да прекъсне молитвения си шепот: не, не!

Самуил излезе.

Комит Никола Мокри бе погребан. Отишли си бяха всички чужди люде, отишли си бяха и тримата по-стари пратя на Самуила. Той изпрати всички — и чуждите, и своите. Не подви нога да седне през целия ден. Сега младият човек седеше сам в стаята, дето бе гощавал братята си, уморен, отегчен, погнусен. Заповяда да накладат силен огън в огнището; мръзнал бе през цялото време, изстинало бе сякаш и сърцето му. Сети се за жена си. Тя беше горе, в стаите си. И помисли да се качи при нея. С нея да поговори, пред нея да се изприкаже. Тоя студ в самото му сърце, това противно чувство и тая самота… Той няма да й говори за работата си — тя нищо не разбираше от неговите работи, но… Но да не бъде сега толкова сам и сякаш захвърлен на края на света, тя е негова жена и е горе, в стаите си… Това беше за един кратък миг. Той махна с ръка и забрави жена си.