Димитър Талев - Щитове каменни

— Ще ни сложат оттатък вечеря. Казах вече. Това е за…

— Знам ли, знам ли — прекъсна го Арон с пълна уста. — Ти не се сещаш много, като е за ядене и пиене.

Комитопулите насядаха на сложените там ниски столове с облегала, остана прав само Арон. Самуил беше нетърпелив и поиска веднага да поговори с братята си. Той започна смело, лицето му пламна, широкото му чело се покри с влага:

— Вече се знае за царя… И вие потвърдихте това, което и аз научих по друг път. Говорихме с татко, но той не дочака. Остава ние да направим това, което би направил той.

— Говори по-ясно — прекъсна го пак Арон.

— Аз говоря ясно, говоря за неща известни — обърна се бързо към него Самуил, сетне отеднаж рече: — Ще вървим към Преслав.

Настана мълчание. Пръв продума Мойсей и дори тропна с тежкия си меч по каменния под:

— Моят полк е готов. Макар някои, дяволи проклети…

Самуил втренчи поглед в него, после се обърна към Давид, който се бе загледал в огъня и мълчеше замислен. Арон стоеше сред стаята, извил силните си ръце назад; той често примигваше с очи, види се, обмисляше нещо. И току дигна глава, жилите на дебелия му къс врат се опънаха. Това беше любима негова стойка, с изпъчени гърди и вирната глава, като да искаше да извиши своя ръст. Очите му остро просветнаха и без да поглежда някого от братята си, рече:

— Преди това ние имаме друга, по-важна работа.

Самуил едва не подскочи:

— По-важна! Но говори, говори!

— По-важна за нас тук, четиримата. Да видим първо какво ще стане с имота ни след смъртта на стария. Гори, добитък, двете селища… Трябва да е поскътал Никола Мокри и злато, сребро…

Самуил каза с разтреперан глас:

— Баща ни още не е погребан…

Чу се тихият, равен глас на Давида:

— Бързаш, Ароне.

— Да знаем поне що имаме да делим — изблещи Арон големите си очи срещу Самуила.

Самуил дръпна малката кожена чанта, която висеше встрани на колана му, извади три ключа и ги тракна на масата:

— Ето ключовете на стаята му, на двата му ковчега.

Взех ги аз, защото нямаше кой от вас да ги вземе. Аз не знам що има в ковчезите му. А имотът на Никола Мокри се знае. Горите, земята, селищата, людете му, живата му стока.

Никой не отговори на тия думи, но в настъпилата тишина проскърцаха обувките на Арона, приближи се той към масата и посегна да вземе трите ключа. В същия миг върху ръката му падна със силен удар гигантската шепа на Мойсея.

— Не пипай! Самуил ще ги пази.

Арон изкриви лице от болка и дръпна ръката си, после току се ухили срещу Мойсей.

— Е, добре, добре… Не ща да имам работа с юмруците ти. Но… но докога ще пази Самуил ключовете и всичко… Ние сме едноутробни братя…

— Не бързай, Ароне — намеси се пак Давид. — Ще дойде време и за това. Самуил остава в бащиния ни дом и само той от нас има свое смейство. Ние сме сами и не ни е нужно много нещо.

— Аз ще се женя — рече Арон.

Давид-и Мойсей като да не го и чуха. Мълчеше и Самуил. Арон изпъчи още повече гърди:

— Ще се женя за втората дъщеря на средецкия комит Всеслав. Той няма син, а първата му дъщеря е вдовица. — Той смигна на Самуила и изкриви устни надменно: — Както виждаш, аз съм по-близу до Великия Преслав.

Никой не отговори. Арон тръгна да се разхожда из стаята с бързите си, ситни стъпки. Самуил се загледа в най-стария брат и нетърпеливо го чакаше да заговори. Давид седеше неподвижен и току се наведе, взе ръжена. Той внимателно оправи пламтящите главни, като че това беше сега най-важното, и отново се облегна на високото облегало на стола. Най-сетне започна:

— Ние не знаем какво става в Преслав. Знаем само това: царят умрял. Сега и други се готвят за Преслав. Мнозина. По цяла България. И може би някои вече са ни изпреварили. Ще видим. Ще дойде вест. Може да изпратим някого там, да чуе, да види.

Той млъкна. Самуил бързо попита, сякаш се уплаши от мълчанието му:

— Но, какво… Ние ще чакаме ли? Какво има да чакаме? Каквото и да стане в Преслав, ние трябва да бъдем там.

Давид продължи:

— Там сега е пълно безредие. Ако отидем, ще се загубим и ние в това безредие. Всеки комит и войвода, и болярин ще отиде там с полка си. Ще се хванем гуша за гуша. Аз мисля, че е по-добре ние да не бързаме за Преслав. Който и да седне там, на опразненото място, не ще седи дълго. Може да се върнат царските синове. Тук ще стоим ние и ще чакаме. И ще се готвим, щом така трябва. Да помислим как ще се съберем повече люде, как ще ги въоръжим. После ще решим накъде ще вървим, с кого ще вървим и против кого.