Димитър Талев - Щитове каменни

Дойдоха най-сетне един след друг и тримата по-стари братя. Като се събраха всички, въведе ги Самуил в малката трапезария, където беше смъртният одър на баща им. Огромното огнище в дъното на просторната стая зееше празно; отдавна не беше пален огън тук, не бяха запалили и днес поради мъртвото тяло в стаята. Над главата на умрелия и при нозете му трептяха пламъчетата на десетина дебели восъчни свещи и техният блясък смекчаваше студения, влажен полъх в широката стая. Давид, най-старият брат, влезе при мъртвия със спокойно лице, пристъпи бавно към мъртвешкия ковчег и се отпусна на едно коляно, приподигна ръце към гърдите си за молитва; той беше гологлав и без оръжие. Веднага след него пристъпи и Мойсей, изправи се с великанския си ръст до Давида, свали шлема си, приведе глава; по шията му, едва ли не до рамената, край двете страни на широкото, червеникаво лице изпопадаха гъсти кичури коса, брадата му се тъмнееше червена и гъста, късо подстригана. Той беше в пълно въоръжение, не беше надянал само тежката си бойна ришица. Придръпнал към себе огромния си меч, сложил върху високата му дръжка големите си кокалести ръце ведно с шлема — цял железен кутел, той стоеше по войнишки, с опънати разкрачени нозе, на петите на великанските му ботуши стърчаха закривени железни шипове. Той сваляше воинските си доспехи само преди да легне да спи.

Друг човек беше Арон — различен и от тримата си братя. Той беше нисък, но с широки плещи и дълги, силни ръце, с голяма, доста ниско остригана глава, с дълги мустаки, които се преплитаха и сливаха с гъстата му черна брада, също тъй късо подстригана; беше мургав, с големи черни очи, които непрестанно играеха, подозрителни и присмехулни. Той се приближи с бързи стъпки — къси, но пъргави и силни бяха нозете му, спря върху лицето на мъртвия подозрителния си, присмехулен поглед, сякаш не можеше да повярва, че старият наистина е умрял. Облечен беше Арон Мокри в контешко, скъпо облекло, както се обличаха знатните ромейци. От него полъхваше на благоуханно масло и тоя мирис веднага изпълни широката студена стая. Арон се прекръсти няколко пъти пред мъртвешкия ковчег — бързо, непохватно и колкото да искаше да се държи прилично, като че ли всичко върщеше престорено, на шега. Той беше само с две години по-стар от Самуила, но изглеждаше много по-възрастен — такъв беше изразът на лицето му, израз на човек, който не се смущава от нищо.

Комит Никола лежеше в ковчега си със застинало лице. Дългата му бяла коса беше прибрана от чужда ръка, непривично притисната към лицето, ръцете му лежаха неподвижни, кръстосани на гърдите; прибрани, изпружени някак насила бяха и нозете му, от него лъхаше студена отчужденост — чужд беше той сега в своя дом и временен гост. Застанал зад тримата си по-стари братя, Самуил се учудваше тъкмо на тая отчужденост на мъртция, на бялата кърпа, с която бяха вързани яките му челюсти. Това беше могъщият комит Никола Мокри, гневлив и страшен в гнева си, понякога и нечестив, но ето какво бе останало от него. По своему виждаха умрелия си баща другите трима мъже. Като свърши молитвата си, Давид се изправи, извърна се към братята си и попита с тих, равен глас:

— Кога ще извършим погребението?

Арон замахна с ръка, като да отсече нещо:

— Утре. Що има да чакаме?

Самуил го погледна с тъга, но нищо не каза. А би искал да му каже: „Ти много бързаш… Бързаш да заровим стария в земята.“ Арон улови погледа на по-младия и сякаш прозря и мислите му; той се ухили, показаха се едрите му бели зъби, но големите черни очи просветнаха злобно. Те двамата със Самуила и тоя път се разбраха без думи, и тоя път бяха един срещу друг. Стоеше там и Мойсей, мълчалив както винаги: нека решават другите. Все едно кога ще погребат стария — не беше склонен той към умствени напрежения и винаги беше готов да приеме едно готово вече решение.

Най-сетне реши въпроса пак най-старият от братята — Давид, който и пръв го подигна. Той каза:

— Знае се вече в Охрид за смъртта. Да почакаме… който иска да дойде за погребението. Нека бъде в други ден, рано сутринта, мисля аз. Времето е хладно…

Самуил поведе братята си към една стая насреща. Така бе наредил той — тук да бъдат приемани, които дойдат за погребението. В огнището на стаята пламтеше силен огън, а в ъгъла срещу вратата беше сложена ниска маса и на нея — големи разлати паници, пълни с всякакви меса и риби — варени, печени, сушени на сянка, пушени или на наденици; наслагани бяха там хлябове и големи гърнета с вино, пръстени и сребърни чаши, няколко остри ножа, двузъби вилици. И като някаква ненужна прибавка към трапезата, сложена бе на каменния под до нея голяма стомна с вода. Арон, а след него и Мойсей тутакси се нахвърлиха да ядат, но Самуил се обади от другия край на стаята: