Димитър Талев - Пепеляшка и царският син

Щом влезе още в първите селища в тия чужди страни, Самуил усети и видя, че тукашните люде не знаеха за добрите му мисли и се бояха от войската му. Животът на простите люде беше досъщ като живота на простия народ в България, еднакъв беше и езикът им, а царят нареди и повели строго войската му да се държи с тукашните като със свои. Сръбските селяци отваряха вратите на своите хижи, даваха от хляба си на българските войници, но не можеха да скрият и големия си страх. Това каза и Рун, който ходеше с царя, за да бъде негово ухо и око и по тия чужди места:

— Простият народ и тука е като нашия народ: бои се от всяка сила и насилие. Господарите за него са еднакви, свои ли са те, или чужди. Твои врагове тука са не простите люде, а болярите и поповете.

Царят нареди и повели още по-строго да не се посяга на живота и на имота на простия човек, а сам поведе войската си и стигна до планината Облика, на десния бряг на река Бояна, която се влива в Синьото море. Зетският княз Иван-Владимир бе събрал на тая планина цялата си войска, събрали се бяха там и всички люде от неговия народ, които бяха готови да кръстосат меч с българския цар и всякак да се противят на неговата власт. Ала цар Самуил не бе дошъл да воюва със сърбите. Той изпрати при княза Димитра Полемарха, Руна и други някои от своите първи люде да го помолят да слезе с миром с войската си и с всички, които са с него.

Предните сръбски стражи спряха Самуиловите люде на една поляна високо в планината, но скоро там се появи н княз Иван-Владимир с много повече свои люде — боляри и черноризци. Те го обградиха от всички страни, като да се бояха да не би българите да го отвлекат или пък той самият да не би да извърши нещо непозволено, сякаш не той беше техен господар, ами те бяха негови господари и настойници. Князът беше на двайсет и няколко години, но изглеждаше по-възрастен, понеже беше едър мъж с коса и брада, които бяха оставени да растат свободно. Облечен беше като монашески послушник в тъмна копринена дреха, препасан с тесен колан от сребърни плочки. Той не носеше никакво оръжие, нито какъвто и да е воински знак; на широките му гърди блестеше тежък златен кръст, в който беше вковано късче потъмняло дърво, види се, от дървения кръст, на който бил разпнат Исус Христос. Иван-Владимир беше много набожен, но беше и много хубав мъж — с гъста, права руса коса, с алени, ясно очертани устни и прав нос, с големи сиви очи. Той стоеше срещу българите като могъщ бор в планината. Дори и Полемарх, който никога ие показваше учудване, се загледа продължително в него, докато чакаше да заговор и пръв князът, както беше редно.

— Готов съм да ви изслушам — каза Иван-Владимир.

Димитри Полемарх се поклони с най-приветливо лице:

— Поздрав, светли княже, от нашия господар царят български, поздрав и пожелания за мир и любов между вас. Той идва при тебе и в земята ти като твой приятел. Царят те моли да слезнеш при него, за да се увериш в добрата му воля.

Преди да отговори князът, зачуха се гласове измежду людете му, гласове груби и дръзки, виждаше се как мнозина от тях махаха с ръце, клатеха глави със сърдити, неприветливи лица:

— Приятел, ха! С мир и любов! А как се влиза тъй, с войска, в чужда земя? Добрият приятел ще почука и ще помоли, преди да влезе в дома ти…

Изстъпи се напред воински началник някакъв, цял в броня и желязо, с дълъг меч, дигна и заклати оръжието си застрашително:

— Ето с какво ще посрещнем ние такъв приятел!

Изстъпи се още по-напред и едва ли не пред самия княз духовник някакъв с калугерска капа и навъсено лице, с очи, скрити под дебели, черни вежди; той също дигна заканително ръка:

— Вървете си, откъдето сте дошли! Не ни е нужно приятелството ви! Вие бягате и се спасявате от ромеите, а ние сами ще изберем кои са наши по-добри приятели: те или вие, които сте влезли със сила в земята ни. Вървете си с вашия самозван цар, който не е помазан от бога, а заповяда да го наричат цар!

Полемарх слушаше спокойно тия гневни и неразумни думи, почака той да чуе и княза, ала и княз Иван-Владимир отказа със своя ясен, приятен глас:

— Няма да сляза при вашия цар, който е дошъл със сила в моята страна.

По лицето на Димитри Полемарх се изписа скръб и започна отговора си той с въздишка:

— Искрено скърбя, че ме посрещате с отказ и с такива предизвикателства. Нашият цар, желан и избран от цялото българско болярство и войнство, идва при вас с кръст и с меч. Това, което не ще приемете за общо добро с братска дума, той ще го наложи с меча си. Вие помислете кои са ваши истински приятели — тия ли, които ви са и по кръв братя, или тия, които искат да минат през нашата земя, за да стигнат и до вашата. Ако ние вървим заедно и се свържем в едно царство, както сме свързани по кръв, от нас няма да има по-силен народ, за нас няма да има опасен враг и това ще бъде за общо добро. Ти, светли княже, и всички вие помислете добре. Ние си отиваме, но ако не ни потърсите с добро, ние ще ви намерим с оръжието си.