Димитър Талев - Пепеляшка и царският син

Царят не пропусна нито една дума, макар да гледаше разсеяно тук и там. Слугата говореше сякаш за най-дребните царски грижи, а то беше и за най-големите. Царските грижи нямаха край, царят събираше грижите на всичките си люде — малки и големи. Такова трябваше да бъде царското сърце… Дълго мълча царят с тия свои мисли и току въздъхна:

— Добре… Ще ти направя нова руба.

— Ще ми направиш, ами как… Людете ще кажат: пръв царски слуга, пък… дрипав.

Слугата излезе, но веднага след него при царя влезе Мирослава. Самуил се усмихна, като я видя — такъв щастлив израз имаше хубавото й лице и сякаш цялата й външност. Тя подхвана новата си княжеска дреха, изкусно подви нозе и се поклони дълбоко пред баща си, както никога досега, като шарена, гиздава тънкошия птица, която присяда в гнездото.

— Позволи ми, царство ти, господарю мой и татко — рече тя тихо, но тържествено и като че ли не искаше да се изправи.

Царят пристъпи, улови я за нежната брадичка и я подигна:

— Ти какво… Княгиня, а? Откъде ги научи тия… царски хитрини? Ти и за в църквата ме понаучи как да спазя реда. А ти… откъде?

Младите очи на девойката засияха още по-силно, смееха се радостни, щастливи.

— Имам си аз добър учител.

— Кой? Майка ти?

Мирослава свенливо наведе глава:

— Казах аз, татко: учител.

Застанала срещу него, изеднаж му се видя пораснала, жена. Беше му радостно да я гледа, като да беше тя някаква негова жива сполука, но и смътно чувство на ревност се съживи в него, смътен страх, че тя ще си отиде, ще го отмине. Той попита:

— Кой е учителят ти?

Мирослава дигна към него големите си хубави очи, пълни с жажда, с молба, но и с решителност. Така прозвуча и гласът й:

— Той е княз Ашот Таронит.

— Пленникът! Но ти… къде си го виждала… Той… ние убихме баща му и не ще да ни е голям приятел. Къде си го виждала?

— На улицата — отговори бързо девойката. — И после… Той не ни мрази, татко. Той е арменец. За баща си нищо не е споменавал. Аз — потрепера гласът й, — аз не мога без него…

Самуил мълчеше. Девойката не сваляше очи от него. Той си мислеше с тъга и радост: „Ето и тя чака от царя. Чака щастието си.“ И рече гласно:

— Прати да го поканят на днешния обед. Да го видя.

Девойката стремително коленичи до него и обхвана нозете му. Той погали лъскавата й, черна коса:

— Стани, стани…

Прогласяването на Самуила Мокри за цар разгневи много Василия Втори. Той узна също и за женитбата на Самуиловата щерка за Ашота Таронит и това разпали гнева му още повече.

— Той тържествува, той прави сватба, той се весели! — викаше василевсът, който дълго бе очаквал от Самуила покорство и смирение.

През пролетта на 997-та година вторият Василий отново изпрати Никифора Уран с още по-силна войска и с повеля тоя път да унищожи всички сили на българите и да покори царството им. Уран тръгна пак от Солун и престоя в България три месеца. Той проникна навътре в страната, взе много селища, разруши много твърдини, задигна всякакви блага. Но през тия три месеца той не срещна никъде българската войска. Най-голямата грижа на цар Самуила сега беше да пази, да крие войската си и като оставаше запазена тая жива сила на българското царство, то не можеше да бъде покорено. Три месеца продължи трудната и опасна игра между Самуила и Урана и най-после ромеецът трябваше да напусне България. Цар Самуил го остави да напусне страната спокойно и не тръгна по следите му или да го причака в някоя от планинските теснини. Това поукроти василевса въпреки неуспеха на любимия му пълководец.

Василий си мислеше, че българите премного се боят от силата му.

Новият български цар наистина не искаше да предизвика гнева на василевса, но не от голям страх, а друга една мисъл го водеше сега в делата му. Той искаше да присъедини към царството си сръбските и хърватските земи и племена, за да се свърже с тях здраво в едно общо царство, както бяха свързани с тях българите по език и по кръв. С тия славянски земи и народи на северозапад общото царство би станало два пъти по-могъщо и непобедимо в борбата му с Василия. След смъртта на сръбския княз Чеслав Клонимирович сръбското царство се разпадна и само трите южни жупанства Зета, или Дукля, Требинье и Захълмие бяха заедно под властта на младия зетски княз Иван-Владимир. Като дочака нова пролет, цар Самуил дигна силна войска и се насочи най-напред към това обединено сръбско княжество, за да стане то като стожер на всички други сръбски страни и племена. Царят български тръгна на север и на запад с добри мисли.