Димитър Талев - Пепеляшка и царският син

Той премина и голямата река Сава — не беше много трудно това сега, посред лято, и навлезе в Срем, който и преди него още беше в границите на България. Ала не намери царят свои люде да редят тук — по тая тучна равнина ходеха маджарски дружини, които чакаха да започне жетва по нивите й. Царят не се спусна да гони и преследва чуждите дружини в земята му, а прати да доведат някого от по-големите им началници. Дойде при него войводата им — племенник на големия маджарски властел княз Геза, който пък беше роднина на маджарския крал Стефан Първи. Намериха се тукашни люде, които знаеха езика на маджарите, и царят чрез тях говори с маджарския войвода.

— Тая земя е моя — каза той на маджарина, — а ти си влязъл в нея без мое позволение. Но аз не желая да започвам вражда с твоя крал и ти заповядвам да напуснеш земята ми с людете си, за да не проливаме кръв без нужда.

Маджарският войвода отговори надменно и дори едва се поклони на царя:

— Аз съм тук по заповед на моя крал и ще изляза от тая земя, ако той ми заповяда.

Царят се престори, че не забелязва неговата дързост, но и според нея подбра думите си:

— Ти виждаш: аз съм тук с петдесет хиляди души, но не искам кръвопролития и нека бъде по вашия закон. Кажи още на вашия крал, че искам да изпратя при него свои люде с добри думи и за добро приятелство.

Сега маджарският войвода се поклони по-дълбоко пред царя и като да се позасрами от неговото достолепие. Отиде си маджаринът, а неговите дружини сами се отстраняваха от пътя на българския цар, който стигна до главното средище на тая страна и там се спря.

След късо време върна се при него пак същият маджареки войвода, но сега беше облечен в кадифе и с пъстри пера на чудноватата си шапка. Той заговори, тълмачите пък предаваха на царя думите му на български:

— Моят крал също не желае вражди и кръвопролития. В земята на твое величество няма да остане ни един негов войник. Той ме праща да заведа при него твоите люде.

— Аз ще пратя при него своя син — каза царят и не бяха нужни повече думи.

Той изпрати маджарина да почива, а задържа Димитра Полемарх, който също беше там. Царят му каза:

— Аз имам един враг — василевса и навсякъде другаде ще търся приятели. Маджарският крал е приятел на Василия, но ето ще пратя тебе при него и искам да го направиш мой приятел. Поискай от него да признае царския ми сан, също да се застъпи за мене и пред папата в Рим. Пращам и сина си с тебе, за да покажа на краля най-добри чувства към него.

Два дена по-късно царският син Гаврил-Радомир, придружен от Полемарха и от трима протокелиоти, също и от седмина други българи и сърби — тълмачи и слуги, — тръгна за престолния град на маджарския крал; придружаваше го и маджарският войвода с неколцина свои люде. И така се случи, че това, което стана след тия срещи и пратеничества, направи го не Полемарх с тънкия си ум, а царският син.

На около половин ден път от маджарската престолнина пътниците навлязоха в стара дъбова гора, която се простираше надалеч в леко разхълмена равнина. На една широка поляна доста навътре в гората, през която минаваше пътят им, българските пратеници срещнаха голяма дружина ловци, може да имаше до сто души конници и пешаци с голям брой кучета и соколи. Маджарският войвода още отдалеко каза:

— Това е нашият крал.

Той помоли българите да почакат и се спусна нататък с коня си, но скоро се върна да заведе българските гости при своя крал, както му беше заповядано. Всички приближени на краля се бяха събрали току зад него насред поляната и чакаха да се приближат българите. Гаврил-Радомир застана с коня си срещу краля и дигна ръка за поздрав, както беше по български обичай, пък и не знаеше какво друго да стори. Той беше внушителен с необикновения си ръст, с мъжествената си хубост, в своето позлатено воинско облекло и задържа върху себе си погледите на всички застанали насреща маджари. Кралят приветливо му кимна също от коня си и каза чрез тълмачите:

— Съжалявам, че посрещам сина на българския цар тук, в гората, но нека бъде щастлива за нас тая случайна среща. Ние веднага тръгваме за моя престолен град, за да мога да посрещна госта си, както подобава.

В същото време едни от ездачите, които стояха току зад краля, побутна своя кон и се изравни с маджарския господар, тихо му продума нещо, без да сваля поглед от Радомира. Българите познаха, че тоя млад конник беше жена — яздеше на една страна и нозете й бяха закрити от широка, дълга пола. Иначе тя беше облечена като всички тня ловци, с прибрана тъмножълта кожена дреха и кожен шлем, прилепнал добре на главата й, с късо бяло перо отстрани. Тя изглеждаше като нежен юноша, макар и с доста едри черти на лицето си, но българите видяха н косата й, разстлана изпод шлема на тесните й плещи, черна и гъста, лъснала на яркото лятно слънце. Кралят се усмихна на това, което му каза младата жена, и кимна на тълмачите да предадат на царския син думите му: