О. Хенри: Дебютът на Тилди

Ако не знаете „Закусвалня и семеен ресторант“ на Богъл, изгубили сте много. Защото ако сте от щастливците, които могат да си позволят богато ядене, би трябвало да се заинтересувате как унищожава хранителните запаси другата половина от човечеството. И ако се числите към половината, за която сметката в ресторант е събитие, трябва да отидете при Богъл, тъй като там няма да хвърлите парите си напразно поне що се отнася до количеството.

Ресторантът на Богъл се намира в самия център на буржоазния квартал, булеварда на Браун, Джонс и Робинсън, сиреч на Осмо авеню. В помещението има две редици маси, по шест на ред. На всяка маса са поставени подправки. От пиперницата можете да изръсите облак от нещо мрачно и безвкусно като вулканична пепел. От солницата не пада нищо. Дори човек, способен да извлече червен сок от бялата ряпа, остава безсилен, ако рече да изтръска зрънце сол от солниците на Богъл. Освен това на всяка маса има ерзац на онзи приятен сос, приготвен „по рецептата на един индийски махараджа“.

На касиерското място стои Богъл, студен, мрачен, бавен и грозен, който прибира парите ви. Зад планина от клечки за зъби той ви връща рестото, попълва сумата в чека ви и отривисто, като жаба, подхвърля нещо за времето. Един съвет — ограничете се само да потвърдите неговите метеорологични прогнози и толкоз. Защото Богъл не ви е приятел; вие сте просто случаен клиент и може да не се срещнете повече с него до деня, когато Гавраил призове с тръбата си всички ни на последната вечеря. Ето защо вземайте си рестото и вървете където ви очи видят — ако щете, по дяволите. Такава е теорията на Богъл.

Нуждите на клиентелата се задоволяваха от две келнерки и един Глас. Едната се казваше Ейлин. Висока, хубава, жизнена, приветлива и доста разговорчива. Другото й име ли? При Богъл фамилното име се смяташе за излишен разкош, както и купичките за миене на пръстите.

Другата келнерка се казваше Тилди. Защо мислите, че е Матилда? Слушайте внимателно: Тилди, Тилди. Тилди беше ниска, дебела, грозновата и полагаше прекалено много усилия да угоди, да угоди на всички. Повторете края на фразата няколко пъти и ще се убедите, че в нея има смисъл.

Онзи, когото нарекохме Глас, беше невидим. Той се числеше към кухнята и не блестеше с оригиналност. Безпросветен Глас, който се задоволяваше само да повтаря отривистите фрази на келнерките относно поръчките.

Ще ви досадя ли, ако повторя, че Ейлин беше хубава? Ако облече рокля за двеста долара и я видите с нея на великденско модно ревю, и вие ще побързате да кажете същото.

Клиентите на ресторанта бяха нейни роби. Тя можеше да обслужва шест маси наведнъж. По-припрените сдържаха своето нетърпение и се радваха на възможността да се полюбуват на пъргавата походка и грациозната й фигура. Наялите се поръчваха допълнително само и само да се наслаждават по-дълго на усмивката й. Всеки мъж — а в този ресторант жени влизаха рядко — се стараеше да й направи впечатление.

Ейлин умееше да си разменя шеги с десет клиента едновременно. И всяка нейна усмивка — сякаш патрон със сачми — попадаше в толкова сърца. И в същото време проявяваше чудеса от ловкост и разнасяше светкавично по масите свинско с фасул, рагу, шунка с яйца, наденици и всякакви други вкусотии на скара или в тиган. Тези угощения, флиртове и размяна на остроумия превръщаха ресторанта на Богъл едва ли не в салон, в който Ейлин играеше ролята на мадам Рекамие.

Ако дори случайните посетители оставаха очаровани от пленителната Ейлин, то какво да кажем за редовните клиенти? Те просто я боготворяха. И се надпреварваха да спечелят вниманието й. Ейлин би могла да си урежда срещи всяка вечер. Поне два пъти седмично някой я водеше на театър или на танци. Един въздебел господин, когото двете с Тилди скрито наричаха „Прасчо“, й беше подарил пръстен с тюркоаз. Друг, на когото пък викаха „Наглец“ и който работеше в ремонтна работилница, искаше да й купи пудел, щом назначат брат му за превозвач. Трети, който все си поръчваше свински ребра със спанак и казваше, че е борсов посредник, я покани да я заведе на „Парсифал“.

— Не знам къде е това Парсифал и за колко време се стига до там — разговаряше тя с Тилди, — но няма да направя и бод на пътническия си костюм, докато не съм сложила на пръста венчалния пръстен.

В заведението на Богъл, наситено с изпарения, бръщолевеници и мирис на зеле, се разиграваше истинска трагедия. Тилди със сплеснатия си нос, коса с цвят на слама и луничаво лице, нямаше нито един поклонник. Нито един мъжки поглед не я следеше, когато тя търчеше из ресторанта, ако не смятаме случаите, когато гладът заставяше нечий жаден поглед да чака поръчаното ястие. Никой не й подхвърляше весели закачки, не се и опитваше да разменя с нея остроумия. Никой не я задяваше сутрин, както Ейлин, подхвърляйки със скита завист, че снощи сигурно е закъсняла с приятеля си, щом днес толкова се бави с поръчката. Никой не й беше подарявал пръстен с тюркоаз и не я беше канил да я заведе до този загадъчен далечен Парсифал.