Марк Твен: За Рая ли бяха, или за Ада?

— Ти излъга?

— Призна си! Призна си! Излъга!

Семейството се състоеше от четирима: Маргарет Лестър, вдовица, на 36, Хелън Лестър, дъщеря и, на 16, неомъжените лели на Мисис Лестър — Хана и Хестър Грей, близнаци, на по 67. От събуждане до заспиване, трите жени прекарваха времето си възхищавайки се на малката, гледайки промените по лицето и, отразяващи промените в душата и, която обогатяваше техните собствени с младостта и красотата си, в слушане музиката на гласа и, мислейки колко богат и красив става света с този подарък от Бог, чудейки се, колко ужасен би бил той без светлината, която им дава.

По природа, възрастните дами бяха мили и добри, но поради наложените морални устои бяха толкова безкомпромисно стриктни, че ги правеха най-малкото пуритански настроени, ако не сурови. Влиянието им беше доста ефективно в къщата, дотолкова, че майката и дъщерята приеха морала и начина им на живот почти весело, щастливо и без въпроси. Беше им станало втора природа. И така в този мирен рай нямаше ни сблъсъци, ни съмнения, ни грешки, ни разбити сърца.

Лъжата нямаше място там. Беше недопустима. Говореха абсолютната истина, желязната истина, непреклонната безкомпромисна истина, оставяха фактите сами да говорят за себе си. Но един ден, под удара на обстоятелствата, ценността на къщата излъга и после си призна през сълзи и самообвинения. Няма думи, които да може да се изрази смайването на лелите. Като че ли небето беше паднало, като че ли земята беше разрушена с един удар. Те ту ставаха ту сядаха, почервеняваха и побледняваха, взираха се без думи във виновната, която лежеше в краката им и целуваше ръка ту на едната, ту на другата, плачейки и умолявайки за прошка, но без отговор, прегръщайки крака ту на едната, ту на другата, но виждайки само огромният гняв по стиснатите им устни.

Два пъти леля Хестър каза вледеняващо:

— Ти излъга!

Два пъти леля Хана повтори ужасена:

— Призна си! Призна си! Излъга!

Това беше всичко, което можаха да кажат. Ситуацията беше нова, безумна, невероятна, не можеха да я проумеят, не можеха да я управляват, тя почти парализира говора им.

Накрая решиха, че съгрешилото дете трябва да бъде закарано при майка му, която лежеше болна, но трябваше да знае какво се беше случило. Хелън се молеше момичето да спре бъдещото си опозоряване, да спести на майка си мъката и болката от това, но знаеше, че няма да стане така, дългът изискваше саможертва, дългът изискваше преосмисляне на всичко, нищо не можеше да се освободи от дълга, с дълга не се правят компромиси.

Хелън продължи да се моли, но каза, че грехът си е неин собствен, че майка и няма връзка с това, защо да трябва да страда?

Лелите бяха неотстъпчиви в тяхното верую, казаха, че законът изисква от родителите да поемат част от вината на децата си и дори и невинната майка на съгрешилото дете трябва да поеме скръбта, болката и срама от греха.

Трите влязоха при болната.

По това време докторът пристигаше към къщата. Беше все още достатъчно далеч. Беше добър лекар и добър човек, с добро сърце, но за да го узнае на човек му трябваха 1 година да го мрази, 2 години да се научи да го трае, 3 за да го хареса и още поне 4–5, за да се научи да го обича. Беше трудно и бавно, но си заслужаваше. Беше огромен, с лъвско лице, лъвска глава, суров глас, а в очите му имаше нещо пиратско и женско, по мое мнение. Не разбираше от етикет и не се интересуваше от него, в маниерите, говора държанието имаше нещо дивашко. Беше прям, до безумие, имаше собствено мнение за всичко, имаше достатъчно пари и влияние и не го интересуваше дали го харесват или не. Когото обичаше — обичаше и го показваше, когото мразеше-мразеше и всичко го знаеха. В младостта си е бил моряк и все още солта на моретата личеше в очите му. Беше твърд католик и вярваше, че е най-истинския на света и че истинският католик е заоблен, праволинеен, здрав. Хората, които поради някаква причина искаха да докоснат душата му, му викаха Християнина, фраза, която деликатно галеше ушите му и чието главно Х го очароваше и го караше да едва ли не да го съзира в устата на хората, дори и в тъмното. Онези, които се надяваха да им обърне внимание и го боготворяха пишеха името с главна буква, считайки, че това е най-доброто, което могат да сторят за него, но дори и най-големите му врагове му викаха „Единственият християнин“. От тези два прякора, наистина, вторият имаше по-голяма сила и дори и най-големият му враг се съгласяваше с това.