Марк Твен - За Рая ли бяха, или за Ада?

— Няма начин, трябва да го получи, в противен случай ще събудим съмнението и.

— И ще го има!

— Да, иначе ще разбием сърцето и! — Погледна към лицето на умиращата и очите и се напълниха със сълзи. — Аз ще го напиша!

Занесе го Хестър. А последният абзац гласеше:

„Скъпа мамо, моя мила сладка мамо, скоро ще бъдем заедно! Прекрасна новина, нали? Истина е, всички казват, че е истина!“

Майката жалееше:

— Горкото дете, как ли ще понесе истината, когато научи! Никога повече няма да я видя! Тежко, твърде тежко! Тя не знае нали? Вие я пазите от вестта!

— Мисли, че скоро ще се излекуваш!

— Колко сте добри, колко сте внимателни, скъпа лельо Хестър! Нали никой, който се е срещал с инфекцията не ходи при нея?

— Ще бъде престъпление!

— Но вие я виждате , нали?

— Да, от разстояние!

— Така е добре! На друг не мога да вярвам, но на вас, два ангела хранителя…няма по-честни от вас! Другите лъжат, много биха измамили и излъгали!

Очите на Хестър се затвориха, устните и потрепериха.

— Нека те целуна, лельо Хестър, и когато си замина и премине опасността, целуни я по устните някой ден и и кажи, че майка и изпраща тази целувка и че цялото и разбито сърце е в нея!

След час, Хестър излезе от стаята насълзена и се зае с погребението.

Дойде и следващият ден, слънцето освети земята. Леля Хана занесе новото писмо на майката, изпълнено с щастие, а на последния ред пишеше:

„Да почакаме малко, скъпа мамо и отново ще сме заедно!“

Камбанен звън се разнесе от вятъра.

— Лельо Хана, камбаната бие. Отишла си е някоя бедна душа. Както и моята скоро! Не и позволявайте да ме забрави!

— О, Бог знае, че това никога не ще се случи!

— Чуваш ли странните звуци, лельо Хана? Изглежда като тропане на много крака.

— Надявахме се да не ги чуваш, скъпа. Това е малка компания за за…по желание на Хелън, горкото малко затворено птиче! Ще има и музика, тя толкова обича! Мислехме, че няма да имаш нищо против.

— Против? О не, не, дайте и всичко, което желае! Колко добри сте към нея и към мен! Бог да ви поживи!

След кратка пауза.

— Прекрасно! Това е органа! Тя ли свири, как мислите? — сълзи на щастие, на лекота, на гордост потекоха по лицето и. — да, тя е, усещам допира и, сърцето и, познах я! Свирят! Защо? — това е химн, най-светият от всички, най-разчувстващия, най-истинския… Като, че ли отваря вратите към рая…Ех, да можех да умра сега…

Неясни и далечни думичките се промъкваха в тишината:

На края на химна, друга душа отиваше към вечния покой, те които бяха едно в живота, щяха да бъдат заедно в смъртта. Скърбящите сестри казаха:

— Колко прекрасно е, че тя така и не научи!

В полунощ те седнаха една до друга, скърбейки, Ангел небесен се появи на земята и им каза:

— Мястото на лъжците е вече известно вам. Те горят в пламъците на ада, до края на вечността. Разкайте се!

Паднаха на колене пред него, прегърнаха се и наведоха глави в знак на преклонение. Но устните им не промълвиха ни дума, онемяха.

— Говорете! Ще занеса посланието ви в рая, ще решим за вас!

Поклониха се още по-ниско и едната каза:

— Грехът ни е голям, ние очакваме наказанието си и само голямото, последното разкаяние може да ни спаси, а сме бедни същества, познаваме слабостите си, знаехме, че този грях не ще бъде изчистен, преди да умрем! Силата ще възтържествува, ние сме загубени!

Техните сърца се смириха. Ангелът си отиде. Докато те чакаха да се върне отново, да слезе на земята, той вече шептеше указа си.

За Рая ли бяха, или за Ада?

© 2008 Мирена Пламенова, превод от английски

Mark Twain

Was it Heaven? or Hell?,

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5042]

Последна редакция: 2008-01-26 20:02:37