Марк Твен: За Рая ли бяха, или за Ада?

— О, милото ми дете, сега вече знам как се чувства! Тя не може да е напълно щастлива без мен и аз, о аз живея в очите и! Кажете и, че може да прави, каквото желае и лельо, кажете и че не мога да чуя пияното и гласа и, когато пее! Бог знае, колко искам! Никой друг не знае, колко е сладък гласа и за мен и колко ох…не е възможно да затихне! Защо плачеш?

— Ох, защото, защото…само спомен! Когато идвах насам тя пееше „Loch Lomond“. С такъв патос! Винаги ме кара да танцувам, когато пее това!

— Мен също! Колко ли сърцераздирателно красиво би било, ако без болка в гърдите, някой ангел ме отнеме в песента и?

— Скъпа Маргарет?

— Много съм болна. Понякога си мисля, че никога няма да чуя веселия и глас отново.

— О, стига, Маргарет! Не мога да го преживея!

Маргарет се размърда и каза нежно:

— Ела, ела…нека те прегърна! Не плачи! Ето тук, целуни ме! Спокойно! Искам да живея! Ще живея, ако мога! Ах, какво ще прави без мен? Често ли пита за мен? — о, знам, че е така…

— През цялото време, о, през цялото време!

— Моето скъпо дете! Написало е бележката в мига, в който се е върнало вкъщи!

— Да! Още на вратата! Дори нямаше време да се преоблече!

— Знам! Това е природата и, импулсивна, чувствена! Знам го и без да питам, но така ми се иска да го чуя от теб! Обичаната съпруга знае, че е обичана, но пак кара мъжа си да го повтаря по хиляди пъти на ден, просто за щастието да го чуе! А сега е използвала писалка! Така е по-добре! Моливът се изтрива лесно! Вие ли и казахте да пише с писалка?

— Ние, не! Тя реши сама!

Майката погледна съкровището си и каза:

— Така се надявах, да го кажеш! Няма по умно и по-добро дете от моето!…Лельо Хана?

— Да, Маргарет?

— Отиди и и кажи, че мисля постоянно за нея, че се моля за нея! Но защо, защо пак плачете? Не се страхувайте за мен, миля че вече няма нищо страшно!

Нажалената посланичка занесе писмото до малката и го предаде на нечуващите и уши! Детето бълнуваше, с отворени очи, потънали в треската, очи, които не можаха да я разпознаят!

— Ти ли си? Не! Ти не си мама! Искам нея, ох, искам нея! Не съм я виждала да идва? Ще дойде ли? Ще дойде ли бързо? Ще дойде ли сега? Има толкова много къщи, ох тежат ми…и всичко се върти и върти…ох главата ми! … тя се въртеше в болката си от една на друга страна, мяташе ръце…

Старата Хана намокри напуканите устни, леко нежно намокри и личицето и, мърморейки тихи, успокояващи думички и молейки Дядо Господ майката да не научава за това и да се оправя!

От ден на ден детето ставаше все по-зле и по-зле, и всеки ден лелите лъжеха майка му, чиито живот също бе към края си. Всеки ден отново и отново пишеха думи на обич, от името на детето, стояха разкаяни, с наранени сърца, слушаха благодарността на майката, нейното обожание към безценното съкровище, чиито сърце ги докосваше.

Най-сетне дойде старият ни приятел, който носеше лечение и мир на всички. Светлината загасваше. Затишието, което предшестваше смътната тишина в задимения хол, проникваше в тихата стая на Хелън и обвиваше стоящите пред леглото и предупреждавайки за бедата, която идеше, те знаеха. Умиращата лежеше със стиснати устни, в безсъзнание, гръдният и кош се повдигаше и спускаше бавно, а животът си отиваше. Честичко стенания разцепваха тишината. Една натрапчива мисъл заемаше умовете на всички: съжалението към тази смърт, голямата тъмнина, и майката, която не е тук, за да помогне, да прости!

Хелън се размърда, ръцете и като, че ли се опитваха да хванат нещо, тя лежеше сляпа от няколко часа. Краят идеше, всички знаеха. Плачейки Хестър я прегърна „О, детето ми, миличката ми“ На лицето на детето се появи лъч светлина, като че ли обърка ръцете, които го прегръщаха, с едни други ръце, промърмори „О, мамо, толкова съм щастлива сега, толкова те чаках да дойдеш, сега вече мога да умра!“

Два часа по-късно Хестър отиде при майката. Тя попита:

— Как е детенцето ми?

— Тя е добре!

На вратата на къщата се развяваше парче бял и черен креп — траурна лента, издуваше се от вятъра и сякаш говореше за случилото се. По обед цялата подготовка за погребението беше направена, в ковчега лежеше твърде младо момиче, прекрасно, с усмивка на лице. Край него седяха две опечалени, потънали в скръб и покаяние — Хана и чернокожата Тили. Дойде и Хестър, трепереше. Каза:

— Пита за писмото.

Лицето на Хана побеля. Не беше помислила за това, идеше краят на лъжите. Сега разбираше, че не е така. Двете жени се взираха една в друга с невиждащи очи. После Хана каза: