О. Хенри - Стая с капандура

— Вземам я — въздъхна госпожица Лисън и се тръшна на скърцащия железен креват.

Всеки ден госпожица Лисън ходеше на работа. Вечер носеше изписани на ръка листа и ги преписваше на машината. Случваше се и да няма работа вечер; тогава тя заедно с другите наематели седеше на стъпалата пред къщата. Според проектите на нейното създаване госпожица Лисън не беше предназначена за стая с капандура. Тя беше весело момиче, в чиято глава се раждаха най-невероятни фантазии. Веднъж се съгласи господин Скидър да й прочете три действия от великата си (непубликувана) пиеса, озаглавена „Той не е дете, или наследникът на метрото“.

Наемателите от мъжки пол винаги се оживяваха, когато госпожица Лисън намираше време да поседи час-два на стълбите отпред. Но госпожица Лонгнекър, високата блондинка, която беше учителка и посрещаше всяка дума на събеседника си с възклицанието „О, нима е възможно?“, сядаше на най-горното стъпало и презрително пуфтеше. А госпожица Дорн, която всяка неделя ходеше на Кони Айланд за да стреля по живи цели и работеше в универсален магазин, сядаше на най-долното стъпало и пуфтеше по същия начин; Госпожица Лисън сядаше на средното стъпало и мъжете мигом я наобикаляха.

Особено господин Скидър, който мислено й отреждаше главната роля в една лична романтична (още с никого несподелена) драма от реалния живот. И особено господин Хувър, четиридесет и пет годишен, много богат и много глупав. И особено много младият господин Ивънс, който нарочно се раздираше от кашлица, за да я накара да го моли да остави цигарите. Мъжете бяха единодушни, че тя е „най-приятното и най-забавно същество“, но пуфтенето на най-горното и най-долното стъпало оставаше неумолимо.

Моля ви, почакайте, докато Хор пристъпи към рампата и пролее траурна сълза за дебелината на господин Хувър. Тръби, възвестете колко пагубно е затлъстяването, какво проклятие е дебелината и каква трагедия закръгленото тяло. Ако разтопим дебелака Фалстаф, той ще пусне повече романтика от кльощавия Ромео. Влюбеният може да въздиша, ала не му е позволено да пуфти. На дебелите е отредено да чакат в свитата на Момус. Напразно най-преданото сърце бие над чудовищна талия. Назад, Хувър! Хувър на четиридесет и пет, много богат и много глупав би могъл да покори Хубавата Елена; Хувър на четиридесет и пет, много богат, много глупав и много дебел е обречен на вечни мъки. Никога на нищо не можеш да разчиташ, Хувър.

Една лятна вечер, когато наемателите на госпожа Паркър седяха на стъпалата, госпожица Лисън вдигна поглед към небесата и възкликна радостно:

— А, ето го там, Били Джаксън! Вижда се и оттук.

Всички вдигнаха глави — едни към прозорците на небостъргачите, други към небето, където търсеха въздушен кораб, воден от споменатия Били Джаксън.

— Ето онази там звезда — обясни госпожица Лисън, сочейки с тъничкия си показалец. — Не онази голямата, която мига, а тази до нея, дето свети с равна синя светлина. Аз съм я кръстила Били Джаксън.

— О, нима е възможно — отекна гласът на госпожица Лонгнекър. — Не знаех, че сте астрономка, госпожице Лисън.

— О, да — отвърна дребничката звездобройка, — аз знам не по-зле от всеки астроном каква ще бъде на Марс модната кройка на ръкавите през есенния сезон.

— О, нима е възможно? — възкликна госпожица Лонгнекър. — Звездата, която сочите, се нарича Гама от съзвездието Касиопея. Тя се числи към звездите от втора величина и минава през меридиана…

— А пък аз мисля — обади се много младият господин Ивънс, — че името Били Джаксън много повече отива на тази звезда.

— И аз мисля така — каза високо господин Хувър и изгледа презрително госпожица Лонгнекър. — Според мен госпожица Лисън има не по-малко право от древните астролози да нарича звездите както си ще.

— О, нима е възможно? — каза госпожица Лонгнекър.

— Интересно дали това е падаща звезда — обади се госпожица Дорн. — В неделя ударих девет патки и един заек от всичко десет на стрелбището в Кони Айланд.

— Оттук не се вижда много добре — каза госпожица Лисън. — Трябва да я видите от моята стая. Нали знаете, че от дъното на кладенец звездите се виждат дори денем. А нощем моята стая е като шахта в каменовъглена мина и оттам Били Джаксън прилича на голям диамант, забоден върху кимоното на нощта.

После дойде време, когато госпожица Лисън престана да носи вкъщи за преписване ужасните ръкописи. И когато сутрин вместо да отиде на работа чукаше от кантора на кантора и сърцето й изстиваше от хладните откази, с които неизменно я посрещаха момчетата от канторите. Това продължи дълго.