О. Хенри - Мебелираната стая

Безпокойни, непоседни, летливи като самото време са голяма част от хората, които населяват района от червени тухли в долната част на Уест Сайд. Бездомни, те имат стотици домове. Местят се от една мебелирана стая в друга, непостоянни в жилището, мислите и чувствата си. Те пеят „Дом, сладък дом“ в ритъма на рагтайм; носят имуществото си в кутиите за шапки, лозата им се увива около сламената капела, фикусът им служи за смокиново дърво.

Къщите в този район, обитавани от стотици, вероятно биха могли да разкажат хиляди истории, предимно скучни, разбира се; но би било необичайно, ако подир тези скиталци в къщите не остава нито едно привидение.

Една вечер някакъв млад човек блуждаеше между тези червени къщи развалини и звънеше на всяка врата. На дванадесетата той остави на стъпалото лекия си ръчен багаж и обърса праха от шапката си и челото. Звънът се чу едва-едва, някъде далеч в дълбините на къщата.

На прага на тази дванадесета поред къща се появи хазяйката, която му се видя като гнусен тъст червей, изял отвътре ореха до самата черупка и сега решил да запълни празнината с ядивни наематели.

Той попита дали има свободни стаи.

— Влезте — каза хазяйката. Гласът й идваше от гърлото, което сякаш бе обшито с козина. — Имам една на третия етаж откъм двора. Вече трета седмица стои празна. Искате ли да я видите?

Младият човек я последва нагоре по стълбите. Мъждива светлина от някакъв невидим източник смекчаваше сенките по коридорите. Те стъпваха безшумно по пътеката, постлана на стълбището, от която би се отрекъл дори станът, на който е тъкана. Сега тя бе по-скоро част от растителното царство; в този застоял, лишен от слънце въздух се беше изродила в нещо като буен лишей или пълзящ мъх, които растяха на петна, на петна по стълбището и лепнеха по ходилата съвсем като органична материя. На всеки завой на стълбището в стената имаше празна ниша. Някога в тези ниши може би са били поставяни цветя. Ако е така, те ще да са загинали в този спарен, зловонен въздух. Не е изключено също в нишите да са стояли статуи на светци, но не е трудно да си представим, че в тъмна доба са се промъквали духове и дяволчета и са ги пренасяли в нечестивата паст на някоя мебелирана преизподня.

— Това е стаята — изрече хазяйката с косматото гърло. — Хубава е. Но рядко остава празна. Миналото лято в нея живееха много изискани хора — нямах никакви неприятности с тях, плащаха предварително и навреме. Чешмата е в края на коридора. Три месеца тука живяха Спраулс и Муни. Играеха скечове във водевилния театър. Мис Брета Спраулс… може би сте я чували. О, не, това са театралните им имена. Там над скрина стоеше брачното им свидетелство в рамка. Тука е газът, стенни шкафове, както виждате, има предостатъчно.

Всички харесват тази стая. Никога не остава незаета дълго.

— Много актьори ли живеят при вас? — попита младият човек.

— Как да ви кажа, едни си отиват, други идват. Много от моите наематели са свързани с театъра. Да, сър, в този район има много театри. Актьорите, нали знаете, не се задържат дълго на едно място. Е, и при мене идват. Едни се изнасят, други се нанасят.

Той нае стаята и плати едноседмичен аванс. Каза, че е уморен и се нанася още сега. Стаята е в пълен ред, каза тя, приготвени са дори вода и пешкир. Когато жената се готвеше да си тръгне, той зададе въпроса, който отдавна се въртеше на езика му:

— Да сте имали наемателка на име Вашнър, госпожица Елауиз Вашнър? Най-вероятно пее на сцената. Хубаво момиче на среден ръст, стройно, със златисточервеникава коса й тъмна бенка на лявото слепоочие.

— Не, такова име не помня. Пустите му актьори сменят имената си толкова често, колкото и квартирите. Днес са тука, утре ги няма. Не, не си спомням такова име.

Не. Неизменното не. Пет месеца непрестанно издирване и все същият отрицателен отговор. Толкова много изгубено време: денем — за разпитване на антрепреньори, посредници, театрални школи и състави, а вечер — търсене по театрите, от най-сериозните до толкова долнопробни вариетета, че той се боеше да не би там да намери това, на което толкова силно се надяваше. Обичаше я повече от всичко на света и отдавна се мъчеше да я намери. Беше убеден, че след изчезването й от къщи този огромен, опасан от вода град я крие някъде, но той, градът, беше като чудовищно пространство от подвижни пясъци, които постоянно се видоизменяха и песъчинките, случили се днес отгоре, утре изчезваха в долните пластове и тинята.