Сан Антонио - Торта рунтавелка

Ако се съди по апартамента му, Совьор все пак е гушнал доста за толкова години пазаруване от денонощния. За мезонет в нова кооперация в „Ла Мюет“ СИ трябва цифра. Порасналата му дъщеря отваря вратата и аз благодаря на небесата, че не прилича на татенцето си. Поне не много. Само погледът й е с марка „Коджапул“. Очи като паници, лъскави като черни бръмбари, остри като копия, както пише Александър Дюма в биографията на Шарл дьо Гол. Царско парче! Изваяно в плът от гения на Микеланджело! Светла Кожа, одухотворени устни, зъби на тигрица. Тъмните й тежки коси са сресани на път. Облечена е в широка розова фланелка, която й стига до кълките, и нищо друго! Дали има гащички отдолу? Боса е, съвсем като дивачка.

— Здрасти! — казва ми тя. — Татко ме предупреди.

Влизам. От външната врата се попада направо в хола, обзаведен разностилно. Зървам възрастна дама, която седи в едно кресло завита до половина с одеяло. Моето пристигане ни най-малко не я интересува. Ослушва се за смъртта си, от друго не й пука.

— Да идем в моята стая — предлага Мариза.

Отваря някаква врата и се озовавам в по-приятно помещение, цялото в бяло. Само покривката на леглото е светлосиня, а, и килимът, щях да забравя.

— Седнете! — кани ме момичето и ми сочи двуместно канапе. — Значи искате да видите пощенската картичка от приятеля на татко?

— Ами да.

— Ето я!

Вече я е приготвила, картончето лежи на масичката пред мен. Грабвам го. На нескопосаната снимка се вижда дървен пристан, който се врязва в невероятно синьо море. Тръпки да те побият от самота. И една анахронична подробност: на перилата е подпрян велосипед. Надписът гласи: Гълфпорт, Мисисипи. Нямам нищо против, но гледката би могла да бъде със Същия успех и от Златните пясъци, Остенде или Бриндизи. Обръщам картичката и чета:

„Гепи, старче, Всичко е точно. Животът е лайф! Ей това се вижда от прозореца ми. Има да ти раздувам, като се видим. Надявам се, че при теб далаверата върви. Целувки. Твоят Циганин.“

Преписвам си текста в бележника, после се вглеждам в пощенското клеймо. Успявам да разчета: Лонг Бийч, Мис. 02.04.1987. На тоя Мигел буквите му ситни и скачат навсякъде като бълхи. Чудна работа, няма правописни грешки, нещо много чудно за човек, който на младини е мерил напред-назад улиците. Да не е учил граматика в какамангата?

— Ще ви свърши ли работа? — пита Мариза.

— Мисля, че да.

— Татко каза, че нямал вести от Циганина.

— Познавате ли го?

— Виждала съм го един-два пъти.

— Що за човек е?

Поклаща глава, без да ми отговори, но отгатвам, че мнението й не е ласкателно. Седи по турски на килима, срамежливо придърпала полата на фланелката между краката си. Страхотно гадже! Не е на повече от двайсет календара. Защо живее още при мама и татко?

— С какво се занимавате иначе? — питам я.

— Побъркана съм.

— Това не е занаят.

— Уча археология. Трябва да си откачен, нали?

— Напротив. И мен ме увлича историята на древните цивилизации.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Тогава защо сте ченге?

— Когато бях малък, играехме по цял ден на стражари и апаши, аз все бях апаш и после реших, че трябва да опитам другото. При родителите си ли живеете? — питам с лека задявка, която дори и ти ще схванеш, колкото и да си тъп.

— Да. Майка ми има нужда от мен. А и баща ми.

— От чувство за дълг.

— По-скоро от обич.

— И аз живея с майка си, ясни са ми тия неща — и продължавам: — А любовта?

Тя свива очарователните си рамене. Лявото се е разголило, единият й балкон се вижда кажи-речи целият.

— Както дойде — казва. — А вие?

Отвръщам:

— Както дойде.

И си замълчаваме малко смутени, всеки от двамата си вика, че може ей сега да дойде. Седим си двамата самички, кога друг път?

Обаче тая работа е тънка, нали разбираш? Няма сега да вземем да се душим под опашките и да се хапем зад ушите, преди да почнем оная славна песничка за едноокия И спестовната касичка. Нито аз съм разгонен елен, нито тя е кошута с подмокрени гащи. Абе тя има ли гащи? Въпросът още не е изяснен.

— Радвам се, че сте повлияли така добре на баща си, Мариза — казвам.

Тя ме стрелва, наднича в очите ми:

— Каза ли ви?

— Каза ми, че вие сте му спасението. Не е лесно да си дъщеря на тюрмаджия, нали?

— Важното е да обичаш. Може баща ти да е министър, може да е затворник, чувството е едно и също. Иначе значи просто не го обичаш.

— Звучи красиво.

— Когато е искрено, всичко, което казваш, е по някакъв начин красиво.

— Няма да ви притеснявам повече.