Сан Антонио: Торта рунтавелка

Има нещо, не знам точно какво, между апаша и стражаря — от пръв поглед се разпознават един друг. Още щом бутам вратата на „Каре аса“, кръчмето на улица „И днес осъмнах“, кръстосвам взор със Совьор Коджапул (от турски произход), облегнат на тезгяха пред разтворения вестник „Парижка пиаца“.

Очите му, черни като дупки на ключалки във вратата на мазе, захлупени от астраганени вежди, ме снимат на часа. Вече си знае, че новият му посетител носи карта с трикольор в десния вътрешен джоб и голям калибър под лявата мишница. Совьор е понатрупал карати, наближава шейсетте. Шкембелия, бузите му сивкави и висят, обрасли с косморляк, хоботът му целият на дупки и брадавици, ушите като зелки, скулата му разсечена от дълбок белег; досущ Леонардо ди Каприо във филма „Менопаузата на Сашка В.“. Косите бели, подстрижката къса, съвсем като на стар ножкаджия, дето сега не пипа нищо по-остро от клечка за зъби.

В този мъртъв час кръчмето е почти празно. Само трима кратунковци са се лепнали за машинките в дъното и играят на нещо си, няма да ходя да ги питам на какво, я.

Сядам на бара срещу Совьор. Той уж се е зачел за Дългото бедро, една засукана кобилка, която може да поднесе изненада другата неделя на хиподрума. Изръмжава, без да вдига от парцала надупчената си зурла:

— К’во да бъде?

В „Каре аса“ не върви да си поръчаш голд вод или блъди мери.

— Една мастичка! — казвам скромно.

Пандизчията се откъсва от „Парижка пиаца“ и докопва шише „Рикар“ с дозатор.

— Ще пиеш ли и ти едно с мен? — питам. Той изсумтява, без да ме поглежда:

— Да не би да се знаем отнякъде?

— Неизбежно е, Совьор. След двайсет минути ще бъдем приятели от детинство.

Лениво лисва мастика и във втора миниатюрна чашка, вади от хладилника каничка с вода и я слага на тезгяха с услужливо обърната към мен дръжка. После чака. Пипвам каната.

— Не я ли давиш? — питам, докато я поднасям към неговото питие.

— Пия я суха — отвръща.

— Сигурно имаш право, така е по-сладко — аз намокрям моята. — Обаче мен ме е страх да не ме опари.

— Срещали ли сме се някъде? — настоява пандизчията, загрижен от това нахълтване в бърлогата му.

— Не, ти сигурно си бил на топло, когато аз съм се пръкнал.

Той чака. Аз пия. Не си падам по анасона. Виж, татенцето смучеше яко преди вечеря. И разправяше за своя отец, който си цедял абсента, като разтопявал захар в надупчена лъжица. Тази лъжица още си седеше в кухненското чекмедже. Дупките образуваха шарки. Навремето са пипали всяко нещо, за да внесат хармония в живота.

— Наясно си, че не съм застраховател… — подхващам. Той смирено склапя гарвановочерни мигли. — Не се притеснявай, разследвам от името на едно семейство. Един мой познат се тревожи за братчето си, с което сте били гъсти. Тъй че няма защо да не се погодим.

Той обръща мастиката си.

— И как се казва тоя общ знаменател?

Кимам му с одобрение.

— Ти си културен мъж, Совьор. Случайно да си държал матура в пандиза?

— Не, обаче плетях сламени столове, беше много вълнуващо.

— Братът на моето приятелче се казва Мигел дела Рока, но вие сигурно сте му викали другояче.

— Циганина — казва Коджапул.

— Ами представи си, Циганина вдигнал дърмите през океана. После поканил братчето си на гости за Великден.

— Маноло?

— Точно така. Познаваш ли го?

— Не, но Циганина ми е говорил за него. Като ти разправят за някой, накрая все едно го знаеш.

Сече му пипето на тоя Коджапул. Харесва ми. С тъп бандюга да си нямаш работа. Интелигентните са по-опасни, но пък по-приятно си общуваш с тях.

— Та поканил той по-малкия си брат в Щатите и му съобщил, че праща билети за него и за неговото гадже. И след това Маноло нищо повече не получава. Започнал да си мисли лоши неща. Приятелски му обещах да видя тая работа. Истината ти редим. Ей ти номера на Маноло, дрънни една жица, да видиш, че не те пързалям. Обади му се, за да си сигурен, че всичко е едно към едно.

— Няма нужда — отвръща турчинът, — разбирам кога ме работят. Обаче за какво съм ти точно? Нали разбираш, гледам си пенсията тук и не получавам факсове от Щатите…

— Според Маноло брат му се запознал с един тежкар, нещо много специално. Той го замъкнал при американките. Това да ти говори нещо?

Той тутакси потвърждава:

— Да. Заплетена работа, нали разбираш.

Това „нали разбираш“ си му е песничката на Совьор. Всеки си има някакъв лаф, за да си подчертава мисълта.

— Снасяй!

— На края на тарикатския си период се забавлявах с лъскави коли. Имах си няколко момченца, които ги докарваха в моя гараж, там ги понапудряхме и после ги прехвърляхме на дърветата от Близкия изток. Казвам го, без да се притеснявам, защото точно за това ме пипнаха и си излежах каквото трябва. На Циганина това не му беше специалността, обаче понеже си умираше за мощни коли, от време на време ми докарваше по някое беемве, пораге или ферари. С него сме гъсти, откак се помним. Испанецът беше мъж. Голям пич! Просто заради приятелството от време на време поработвахме заедно, нали разбираш…